Съмърсет Моъм - Луна и грош

Неговата приветливост бе доказателство за това, че съзнава нежеланието ми да говоря с него. Не беше от тези, с които си струва да бъдеш излишно любезен.

— Не — отвърнах. — Не съм заминавал.

— Защо не си идвал тук?

— В Париж има и други кафенета, където може да се убие някой свободен час.

Тогава Бланш ми подаде ръка и поздрави с добър вечер. Не зная защо, но очаквах да я видя променена, а тя носеше същата спретната сива рокля, която обличаше често и преди и която толкова й подхождаше. Челото и беше все тъй открито, погледът и все тъй спокоен, както когато бях свикнал да я виждам заета с домакинската си работа в ателието.

— Хайде да изиграем един шах — каза Стрикланд.

Кой знае защо, в момента не можах да измисля никакъв предлог да му откажа. Доста смирено ги последвах до масата, на която Стрикланд обикновено сядаше. Той извика да донесат дъската и фигурите.

И двамата се държаха така, сякаш нищо не се бе случило, и ми се струваше глупаво аз да се държа другояче. Мисис Стрьове наблюдаваше играта с непроницаемо лице. Мълчеше, но тя винаги си е била мълчалива. Погледнах устните й да открия някакъв израз, който би ми дал ключ към това, което изпитва; вглеждах се в очите й да зърна някакъв издайнически проблясък, някаква следа от горчивина или тревога; загледах се в челото и да видя някоя мимолетна бръчица, която би ми разкрила вътрешно вълнение. Лицето й бе маска, която не говореше нищо. Ръцете и, спокойно сключени, лежаха неподвижно в скута. От историята, която бях чул, знаех, че е жена, способна на бурни страсти, а оскърбителният удар, който бе нанесла на Дърк, човека, тъй предано влюбен в нея, издаваше избухлив нрав и ужасяваща жестокост. Тя бе изоставила сигурната закрила на съпруга си и удобствата на един добре обезпечен живот заради нещо, което не можеше да не разбира, че е съдбовен риск. Това разкриваше в нея жажда за приключения и готовност да живее ден за ден — забележителни, като се има предвид колко обичаше да бъде добра домакиня. Пред мен явно седеше жена със сложен характер и в противоречието между него и скромната й външност имаше нещо драматично.

Тази неочаквана среща силно ме развълнува и въображението ми заработи бързо, докато се опитвах да се съсредоточа в играта. Винаги съм се мъчел с всички сили да победя Стрикланд, защото беше от ония играчи, които презират надвития противник. Неговото главозамайване от победата правеше поражението още по-трудно поносимо. От друга страна, ако паднеше, запазваше доброто си настроение. Беше лош победител, но умееше да губи. Тези, които мислят, че човек разкрива най-ясно характера си, когато играе, могат да си направят някои интересни заключения от това.

Когато свършихме, повиках келнера да платя напитките и си тръгнах. Нищо особено не се случи при нашата среща. Не бе изречена ни дума, за да има за какво да мисля, и догадките, които можех да правя, бяха съвсем неоправдани. Измъчваше ме любопитство. Не можех да разбера как живеят те двамата. Много бих дал да се превърна в безплътен дух, за да мога да ги видя насаме в ателието и да чуя какво си говорят. Нямаше нищо, за което да се заловя, за да подхранвам фантазията си.

След два-три дни Дърк Стрьове се отби при мен. — Чух, че си видял Бланш — каза той.

— Как, за бога, научи?

— Каза ми един човек, който те е видял, че седиш на тяхната маса. Защо не ми разказа?

— Мислех, че ще се разстроиш.

— Какво от това? Трябва да знаеш, че искам да чуя и най-малкото, което се отнася до нея.

Изчаквах сам да почне да ми задава въпроси.

— Как изглежда тя? — подзе той.

— Никак не се е променила.

— Как ти се видя, дали е щастлива? Вдигнах рамене.

— Откъде да знам? Бяхме в кафене, играхме шах; нямах възможност да говоря с нея.

— Нима не можа да разбереш по лицето? Поклатих отрицателно глава. Повторих само, че нито с дума, нито с жест не е намекнала за това, което изпитва. Той трябваше да знае по-добре от мен колко добре умее да се владее тя. Развълнуван, той закърши ръце.

— Ох, толкова ме е страх. Знам, че нещо ще се случи, нещо ужасно и нищо не мога да направя, за да го предотвратя.

— Какво нещо? — попитах аз.

— Ох, не зная — изстена той, заровил глава в ръцете си. — Предчувствувам ужасна беда.

Стрьове винаги лесно се отдаваше на чувствата си, но сега бе просто извън себе си, нищо не можеше да го разубеди. Допусках, че животът със Стрикланд за Бланш Стрьове скоро ще стане непоносим. Но една от най-неверните поговорки гласи, че каквото посееш, това и ще пожънеш. Житейският опит показва, че хората постоянно вършат неща, които би трябвало да им навлекат беди, и все пак по някаква случайност успяват да избегнат последиците от своята глупост. Когато Бланш скъсаше със Стрикланд, трябваше само да го напусне, и съпругът й смирено чакаше да й прости и да забрави. Само че аз съвсем не бях склонен да й съчувствувам.