Съмърсет Моъм - Театър

„Къде ли ще ме заведе? В хотел? Едва ли, това не му е по джоба. На кино? Точно така. Би било страшно забавно.“

Тя го погледна право в очите и почти се усмихна. Младият мъж свали шапката си.

— Мис Ламбърт, ако не се лъжа?

Тя се стресна. Като че ли беше хваната на местопрестъплението и дори не помисли да отрича.

— Стори ми се, че веднага ви познах, и се обърнах, за да се убедя. Казах си: да не съм аз, ако това не е Джулия Ламбърт. А после ми провървя — спряхте се пред витрината и имах възможност да ви огледам. Съмнявах се, че сте вие, защото ви виждам на Еджуеър Роуд. Толкова е забавно, ако разбирате какво искам да кажа, нали?

Беше много по-забавно, отколкото той си въобразяваше. Но след като се е досетил коя е, вече нямаше никакво значение. И как не съобрази, че рано или късно непременно ще я познаят? Съдейки по акцента му, младият човек бе кокни. Цветът на лицето му беше нездрав, но Джулия му се усмихна весело и дружелюбно — нека не мисли, че си вири носа.

— Извинете, че ви заговорих — ние не се познаваме и прочее, но не можех да пропусна тази възможност, ще ми дадете ли автограф?

Дъхът на Джулия спря. И заради това той бе вървял след нея десет минути! Не може да бъде. Това бе просто предлог да я заговори. Какво пък, тя ще подхване играта му.

— С удоволствие. Но не мога да пиша на улицата. Хората ще се заглеждат в нас.

— Права сте. Слушайте, тъкмо отивах да пия чай. В „Лайънс“, на следващия ъгъл. Защо не дойдете да изпиете чаша чай с мен?

Всичко вървеше като по вода. Като си изпият чая, той сигурно ще я покани на кино.

— Добре — каза Джулия.

Двамата тръгнаха. Скоро стигнаха до сладкарницата и седнаха на една масичка.

— Моля ви два чая, мис — поръча той и се обърна към Джулия. — Нещо за ядене? — И когато Джулия отказа, той добави: — И една кифла с масло, мис.

Сега Джулия можеше да го разгледа както трябва. Нисък, набит, с пригладени черни коси, той не изглеждаше толкова зле — очите му бяха красиви, но имаше лоши зъби, а бледата кожа придаваше на лицето му нездрав вид. Държеше се твърде разпуснато, което не й хареса много, но като разсъди разумно, тя реши, че едва ли може да очаква скромно държане от човек, който преследва жени по Еджуеър Роуд.

— Хайде най-напред да напишем този автограф. „Не се отвличай от работата“ — това е моят девиз.

Той извади писалка от джоба си и една картичка от претъпкания си портфейл.

— Картичката на фирмата ни — каза той. — Нищо, става.

Стори й се глупаво, че той продължаваше да играе тази комедия, но любезно се разписа на обратната страна на картичката.

— Събирате ли автографи? — попита го тя леко насмешливо.

— Аз? Не. Това са глупости, така мисля. Годеницата ми събира. Вече е получила от Чарли Чаплин, Дъглас Феърбанкс и бог знае от кого още. Искате ли да видите снимката й?

Младият човек измъкна от портфейла си моментална снимка на девойка с твърде дръзко изражение, която показваше всичките си зъби в ослепителна кино усмивка.

— Хубавичка е — каза Джулия.

— И още как! Днес ще ходим на кино. Как ще се удиви, когато и покажа вашия автограф! Още щом ви разпознах на улицата, веднага си казах: ще умра, но ще получа автографа на Джулия Ламбърт за Гуен. Ще се женим през август, когато изляза в отпуск. Знаете ли, ще прекараме медения си месец на остров Уайт. А днес ще бъде голям майтап. За нищо на света няма да повярва, че сме пили чай с вас, ще помисли, че я будалкам, и изведнъж аз ще й покажа вашия автограф. Разбирате ли?

Джулия вежливо го слушаше, но усмивката изчезна от лицето и.

— Страхувам се, че трябва да си вървя — каза тя. — Вече съм закъсняла.

— И аз самият нямам много време. Когато тръгвам на среща, не оставам в магазина и минута повече.

Заедно с чая сервитьорката донесе и сметката и като ставаше от масата, Джулия извади един шилинг.

— Защо правите това? Нима мислите, че ще ви разреша да платите? Та нали аз ви поканих.

— Много сте любезен.

— Но ще ви помоля за нещо. Позволете ми някога да доведа годеницата си при вас в гримьорната. Само се здрависайте с нея и край. Ще си изгуби ума от радост. Ще го разказва до края на живота си.

През последните няколко минути държането на Джулия ставаше все по-хладно, а сега, макар и все още любезен, тонът й бе станал почти високомерен.

— Много съжалявам, но влизането зад кулисите е забранено за външни лица.

— Извинете. Обидихте ли се, че ви помолих за това? Не? Искам да разберете добре — не го правя заради себе си.

— Напълно ви разбирам.