Съмърсет Моъм - Театър

— На никого. Само така попитах.

Иви подсмръкна и прекара пръст по ноздрите си.

— Не подсмърчай така. Ако трябва да си изсекнеш носа, просто го изсекни.

Джулия бавно ядеше вареното си яйце. Беше заета със собствените си мисли. Погледна Иви. Старо плашило наистина, но кой знае?…

— Хайде, Иви, кажи ми, спирал ли те е някой мъж на улицата?

— Мен? Бих искала да видя как ще посмее.

— Искрено казано, и аз бих искала някой да посмее. Жените вечно разказват, че мъже ги преследват по улицата, а ако се спрат пред някоя витрина, се приближават и се стараят да привлекат погледа им. Понякога било много трудно да се отървеш от тях.

— Противно — ето какво е това.

— Според мен е по-скоро ласкателно. Знаеш ли, много е странно, но досега никой не ме е преследвал. Не си спомням някой да ме е спирал на улицата.

— Е, тогава някоя вечер се поразходете по Еджуеър Роуд и ще ви спрат.

— А после?

— Ще повикате полиция — мрачно отвърна Иви.

— Познавам една девойка — стояла пред витрината на магазина за шапки на Бонд Стрийт и към нея се приближил някакъв мъж и я попитал не би ли искала да си купи шапка. Много бих искала, отвърнала тя и двамата влезли в магазина. Тя си избрала шапка, дала на продавача името и адреса си и мъжът веднага платил в брой. Тогава тя му казала „Много ви благодаря!“ и излязла, докато той чакал да му върнат рестото.

— Тя ви го е разказала така — Иви скептично подсмръкна с нос и след това с удивление погледна Джулия. — За какво намеквате през цялото време?

— За нищо. Просто си мислех защо мъжете не се увъртат около мен. Мисля, че имам достатъчно сексапил.

„А ако всъщност не го притежавам?“ Джулия реши да провери.

Същия следобед, след като се наспа, стана, гримира се малко по-силно от друг път и без да вика Иви, облече една не съвсем проста рокля, но евтина на вид и си сложи широкопола сламена шапка.

„Не искам да приличам на уличница“, си каза тя, като се гледаше в огледалото. „От друга страна, твърде респектиращ вид няма да ми подхожда.“

Слезе по стълбата на пръсти, за да не я чуят, и тихичко притвори входната врата зад себе си. Нервничеше, но това вълнение й беше приятно; чувстваше, че върши нещо доста неприлично. Джулия пресече Конот Скуеър и излезе на Еджуеър Роуд. Беше около пет часът. По улицата се движеха гъсти редици от автобуси, таксита, камиони, а край тях с риск за живота си проправяха път велосипедисти. Тротоарите гъмжаха от народ. Джулия бавно вървеше на север. Отначало гледаше право пред себе си, не се обръщаше нито наляво, нито надясно, но скоро разбра, че така няма да постигне нищо. Ако искаш хората да те гледат, трябва и ти да ги гледаш. Два-три пъти, като виждаше, че пред някоя витрина стоят хора, тя също се спираше, но никой не й обръщаше внимание. Продължи пътя си. Минувачите я настигаха, задминаваха, вървяха срещу нея. Всички като че ли бързаха за някъде. Никой не я забелязваше. Като видя, че някакъв самотен мъж се приближава, Джулия смело го погледна право в очите, но той я отмина с каменно лице. Може би изражението й е твърде строго? На устните на Джулия се появи лека усмивка. Двама-трима мъже помислиха, че се усмихва на тях, и бързо отместиха поглед. Джулия се обърна и изгледа единия от тях, той също се обърна и я изгледа, но веднага ускори крачка. Джулия се почувства уязвена и реши да не се обръща повече. Продължаваше да върви. Често бе чувала, че лондонската тълпа е най-благовъзпитаната в света, но в този случай това бе вече прекалено.

„Такова нещо би било немислимо в Париж, Рим или Берлин“, помисли си Джулия.

Реши да стигне до Мерилебън Роуд и да се върне обратно. Бе твърде унизително да се завърне у дома си, без никой да я е заговорил. Вървеше толкова бавно, че понякога минувачите я блъскаха. Това я раздразни.

„Трябваше да тръгна по Оксфорд Стрийт“, каза си тя. „Тази глупачка Иви! Еджуеър Роуд не става за такова нещо.“

Внезапно сърцето на Джулия подскочи тържествуващо. Тя улови погледа на един млад мъж и й се стори, че в него имаше плам. Младежът мина покрай нея и тя направи усилие върху себе си, за да не се обърне. Потръпна, защото след минута той я настигна и този път продължително я изгледа. Тя скромно спусна ресници. Той изостана няколко крачки, но тя усещаше, че върви по петите й. Всичко беше наред. Джулия се спря пред една витрина, младежът също. Сега вече знаеше как да се държи. Престори се, че цялото й внимание е погълнато от стоките на витрината, но преди да продължи пътя си, го стрелна с леко усмихнат поглед. Младежът не беше висок, бе облечен в сив костюм и на главата си носеше мека кафява шапка — чиновник или продавач. Не беше мъжът, който би избрала да се залепи за нея, но какво да се прави, именно той се опитваше да й се лепне. Джулия забрави, че е уморена. А сега какво? Разбира се, нямаше намерение да отива твърде далеч, но все пак интересно бе каква щеше да бъде следващата му стъпка. Какво щеше да й каже? Бе приятно възбудена, камък й бе паднал от сърцето. Вървеше бавно и усещаше, че той крачи зад нея. Спря се пред друга витрина и този път мъжът застана точно зад гърба й. Сърцето й лудо заби. Очевидно чакаше я истинско приключение.