Съмърсет Моъм - Театър

— Божествено — прошепна тя.

— Ужасно ми липсвахте през тези месеци.

— Не съгрешихте ли?

— Да, купих една рисунка от Енгр 79 79 Енгр Жан Огюст (1780 — 1867) — френски художник класицист. — Б.пр. и заплатих куп пари за нея. Непременно ще ви я покажа, преди да си тръгнете.

— Само да не забравите. Къде сте я окачили?

През цялото време Джулия си мислеше къде ще е по-добре да го съблазни — в кабинета му или горе в спалнята.

— В спалнята — отвърна Чарлс.

„Наистина в спалнята ще бъде много удобно“, помисли си тя. Усмихна се скришом, като си представи, че бедният Чарлс не бе измислил нищо по-умно от това, за да я отведе в леглото си. Колко са глупави мъжете! Много са нерешителни — ето къде е бедата. Внезапна болка прониза сърцето на Джулия — тя си спомни за Том. По дяволите Том! Чарлс е такава душица и тя е твърдо решена да го възнагради за дългогодишната му преданост.

— Винаги сте били изключителен приятел, Чарлс — каза тя с дълбокия си, леко дрезгав глас. Извърна се към него така, че лицето й се оказа до неговото, а устните й — отново като устните на лейди Хамилтън — се притвориха. — Страхувам се, че невинаги съм била достатъчно нежна към вас.

Джулия изглеждаше толкова пленително податлива — зряла праскова, която чака да бъде откъсната, — че целувката му й се струваше неизбежна. Тогава тя ще обвие шията му с белите си нежни ръце и… Но той само се усмихна.

— Не говорете така. Вие винаги сте били божествена.

„Той се страхува, бедният!“

— Никога никой не ме е обичал като вас.

Той леко я притисна до себе си.

— Аз и сега ви обичам. Знаете това. Вие сте единствената жена в моя живот.

Тъй като Чарлс не прие устните, които му бе поднесла, Джулия леко се извърна. Замислено погледна електрическата камина. Жалко, че не бе запалена. В този мизансцен камината щеше да е съвсем на място.

— Животът ни можеше да бъде съвсем друг, ако навремето бяхме избягали от Лондон. Уф!

Джулия не знаеше какво точно означава това възклицание, въпреки че много често го употребяваха на сцената, но произнесено с въздишка, то винаги звучеше тъжно.

— Англия би загубила най-великата си актриса. Сега разбирам какъв ужасен егоист съм бил, като ви предложих да напуснете театъра.

— Успехът далеч не е всичко. Понякога се питам дали не съм изпуснала най-безценното нещо в живота си само за да удовлетворя глупавата си дребнава амбиция. В крайна сметка любовта е единственото, заради което си струва да живееш. — Отново го погледна. Очите й, пълни с нега, бяха по-прекрасни отвсякога. — Знаете ли, мисля, че ако онова време се върнеше, бих казала: отведи ме със себе си.

Тя плъзна ръката си надолу и намери неговата. Чарлс нежно я стисна.

— О, скъпа…

— Толкова често си мисля за вилата на нашите мечти! Маслинови дръвчета, олеандри и лазурно море. Покой. Понякога се ужасявам от еднообразието и пошлостта на своя живот. Вие ми предлагахте красота. Знам, че вече е късно; тогава не разбирах колко сте ми скъп и не подозирах, че с годините ще означавате все повече за мен.

— Божествено е да слушам тези думи от вас, любима. Това ме възнаграждава стократно.

— За вас бих направила всичко, Чарлс. Бях егоистка. Разбих живота ви, не знаех какво върша.

Гласът на Джулия бе нисък и треперещ, тя отметна глава назад и шията й се изопна като бяла колона. Деколтето й показваше част от малките й твърди гърди и тя ги притисна леко с ръце.

— Не трябва да говорите така, не трябва да мислите така — меко отвърна Чарлс. — Винаги сте били самото съвършенство. Нужна сте ми точно такава, каквато сте. Ах, скъпа, животът е толкова кратък, любовта е толкова преходна. Трагичното е, че понякога постигаме желанията си. Когато сега погледна назад, виждам, че сте били по-мъдра от мен.

Как беше по-нататък?

„Каква идиотщина!“

— Какви прелестни стихове — въздъхна Джулия. — Възможно е да сте прав. Уф!

Чарлс продължаваше да рецитира. Джулия винаги бе намирала, че този му навик е малко уморителен.