Съмърсет Моъм - Театър

Чарлс й беше удивителна поддръжка в първите дни, след като загуби любовта на Том, и Джулия не можеше да си представи какво би правила без него. Той винаги беше на нейно разположение. Разговорът с него я отнасяше в друг свят и успокояваше нервите й. Душата й беше размътена и тя се къпеше в чистия извор на неговия дух. Какво спокойствие я обземаше, когато скиташе с него из картинните галерии! Имаше основание да му бъде благодарна. Мислеше си колко време вече я обича. Той я чакаше повече от двадесет години. Тя не бе твърде благосклонна към него. Би се чувствал толкова щастлив да я притежава, а това никак нямаше да я нарани. Защо толкова дълго го отблъскваше? Може би защото той й бе безкрайно предан и неговото обожание — толкова смирено; може би само защото тя искаше да запази в неговата душа онзи идеал, който сам си бе създал преди много години. Наистина беше глупаво, а тя бе чисто и просто една егоистка. Джулия бе обзета от възторг при мисълта, че най-после можеше да го възнагради за цялата му нежност, постоянство и безкористност. Все още бе под влияние на чувството, което добрината на Майкъл бе събудило в нея, че е недостойна за него, все още се разкайваше, че през всичките тези години го е пренебрегвала. Желанието да се пожертва, с което бе напуснала Англия, продължаваше да гори в гърдите й. Чарлс беше достоен обект за тази цел. Тя се засмя ласкаво и щастливо, като си представи колко поразен ще остане от нейното намерение. В първия миг просто няма да повярва, а след това — какво блаженство, какъв екстаз! Любовта, която е пазил в себе си толкова години, изведнъж ще срути всички прегради и ще я залее като мощен порой. Сърцето на Джулия неистово заби при мисълта за безграничната му благодарност. И все пак трудно ще му бъде да повярва, че най-после щастието му се е усмихнало. Когато всичко свърши и тя лежи в обятията му, ще се притисне нежно до него и ще му прошепне:

„Струваше ли си да чакаш тъй дълго?“

„Ти като Елена ме направи безсмъртен с една целувка.“ 75 75 Перифразиран стих от „Трагичната история на доктор Фаустус“ от Кристофър Марлоу. — Б.пр.

Възхитително беше да си в състояние да дадеш толкова щастие на едно човешко същество.

„Преди да си тръгна от Сен Мало, ще му пиша“, реши Джулия.

Пролетта се превърна в лято и в края на юли дойде време да замине за Париж — трябваше да се погрижи за тоалетите си. Майкъл искаше да открие сезона в първите дни на септември и репетициите за новата пиеса щяха да започнат през август. Джулия бе взела пиесата със себе си в Сен Мало, като се надяваше да научи ролята си, но при условията, в които живееше, това беше невъзможно. Имаше предостатъчно време, но в това сиво, пуританско, но и уютно градче, в постоянната компания на двете стари дами, чиито интереси се ограничаваха в енорийските дела и домашните задължения, пиесата, колкото и да беше интересна, не можеше да я увлече.

„Отдавна е време да се връщам“, си каза тя. „Какво ли ще стане, ако внезапно реша, че театърът не си струва цялата шумотевица, която вдигат около него?“

Джулия се прости с майка си и с леля Кари. Те бяха много мили с нея, но тя ги подозираше, че няма да съжаляват много, че си тръгва — нейното заминаване щеше да ги върне към живота, с който бяха свикнали. Освен това щяха да се успокоят, че не ги грози опасност от нещо ексцентрично, което винаги може да се очаква от една актриса, и което щеше да предизвика неблагоприятни коментари от страна на дамите в Сен Мало.

Тя пристигна в Париж през деня и когато я въведоха в апартамента й в хотел „Риц“, доволно въздъхна. Какво удоволствие бе да се върнеш към лукса! Неколцина приятели й бяха изпратили цветя. Джулия взе вана и се преоблече. Чарли Диврил, който й шиеше всички тоалети и отдавна вече й беше приятел, дойде, за да я заведе на обяд в „Боа“.

— Чудесно прекарах времето си — каза му тя. — Разбира се, доставих голяма радост на старите дами, но имам чувството, че ако останех само още един ден, щях да се отегча.

Разходката по Шанз-Елизе в тази пролетна вечер я изпълни с възторг. Колко бе приятно да вдишваш миризмата на бензинови пари! Коли, таксита, клаксони, кестени, улични светлини, тълпите по тротоарите и хората, насядали на открито пред кафенетата — какво по-прекрасно от това! А когато влязоха в „Шато дьо Мадрид“, където беше толкова весело, цивилизовано и скъпо — колко приятно беше отново да видиш елегантни, умело гримирани жени и загорели мъже в смокинги!

— Чувствувам се като кралица, която се връща от изгнание.