— Когато идвах при теб в Джърси и канеха джентълмени на вечеря, помня, че ти си слагаше домашна роба.
— О, да, това би било много подходящо.
Двете възрастни дами с надежда погледнаха Джулия. Тя поклати глава.
— По-скоро ще си надяна саван.
Леля Кари бе облякла черна рокля с висока якичка, ушита от тежка коприна, с лъскави черни нишки, а мисис Ламбърт — също такава рокля с бял дантелен шал и огърлица от фалшиви перли. Майорът — нисичък як мъж, набръчкан като спечена мушмула със сиви коси, подстригани алаброс, и внушителни мустаци, боядисани синьо-черни, беше много галантен и при все че отдавна бе превалил седемдесетте, по време на вечерята притискаше крака на Джулия под масата. Когато излизаха от трапезарията, той се възползва от случая и я ощипа по задника.
„Сексапил“, си каза Джулия, докато величествено последва възрастните дами в гостната.
Те се суетяха около Джулия не защото беше велика актриса, а защото не се чувстваше добре и трябваше да си почине. За свое най-голямо учудване Джулия съвсем скоро разбра, че не само не се гордеят с нейната известност, но дори се стесняват. Не само че не се хвалеха с нея — те дори не я канеха със себе си, когато ходеха на гости. Още когато живееше в Англия, леля Кари бе свикнала да пие чай в пет часа и сега строго спазваше този обичай. Веднъж, скоро след пристигането на Джулия, поканиха няколко дами на чай и преди това, по време на обяда, мисис Ламбърт се обърна към Джулия със следните думи:
— Скъпа моя, в Сен Мало имаме някои много добри приятелки, но естествено те все още гледат на нас като на чужденки, въпреки че сме прекарали тук вече много години, и не бихме искали да вършим нещо, което би им се сторило ексцентрично. Естествено не те караме да лъжеш, но ако не е абсолютно необходимо, леля Кари намира за най-добре да не казваш, че си актриса.
Джулия беше поразена, но чувството й за хумор взе превес и тя едва не се изкикоти.
— Ако някоя от приятелките ни, които очакваме днес следобед, случайно те попита какъв е съпругът ти, ще отговориш, и това няма да е лъжа, че се занимава с търговия.
— Ни най-малко — Джулия си позволи да се усмихне.
— Разбира се, ние знаем, че английските актриси се различават от френските — добави добродушно леля Кари. — Почти всяка френска актриса непременно си има любовник.
— Господи, господи! — каза Джулия.
Лондонският й живот с всичките негови вълнения, победи и терзания бе останал далеч, далеч. Скоро тя разбра, че може без каквото и да било вълнение да мисли за Том и за любовта си към него. Осъзна, че повече е било наранено самолюбието й, отколкото сърцето й. Всички дни в Сен Мало си приличаха като две капки вода. Единственото, което й напомняше за Лондон, бяха пристигащите в понеделник неделни вестници. Джулия ги грабваше и ги четеше, докато се стъмни. В такива дни беше малко неспокойна. Отиваше на крепостните валове и се заглеждаше в островите, с които беше осеян заливът. Сивите облаци я караха да тъгува по сивото небе на Англия. Но във вторник сутрин отново потъваше в спокойния провинциален живот. Много четеше: английски и френски романи, които купуваше в местната книжарница, и любимия си Верлен. В стиховете му имаше нежна меланхолия и й се струваше, че тя много подхожда на сивия бретонски град с печални стари каменни къщи и тихи, стръмни, лъкатушещи улички. Спокойните навици на двете стари дами, еднообразието на техния беден откъм събития живот, безгрижното им бърборене будеха жал у Джулия. През всичките тези години нищо не им се бе случило, вече нищо нямаше да се случи до самата им смърт и колко малко означаваше тяхното съществуване! Най-странното беше, че бяха доволни. Завистта и злобата им бяха чужди. Отнасяха се към света със същото равнодушие, което Джулия изпитваше, докато стоеше в светлините на рампата и се покланяше в отговор на аплодисментите на възторжената публика. Понякога й се струваше, че това равнодушие е най-скъпоценното й притежание. В нея то бе породено от гордост, в тях — от смирение. И в двата случая резултатът беше един и същ — независимост на духа, — но при тях тази независимост бе по-надеждна.
Всяка седмица Майкъл изпращаше къси делови писма, с които съобщаваше какви са приходите и как се готви за новата постановка, но Чарлс Теймърли й пишеше всеки ден. Той я осведомяваше за всички светски новини, разказваше й по своя очарователен и културен начин за картините, които е видял, за книгите, които е прочел. Писмата му бяха пълни с нежни алюзии и шеговита ерудиция. Той философстваше без педантизъм. Пишеше й, че я обожава. Това бяха най-прекрасните писма, които бе получавала някога, и тя реши да ги запази за бъдещите поколения. Възможно е някой някога да ги публикува и хората ще отиват в Националната галерия, за да видят портрета й, нарисуван от Мак Енвой 74 74 Енвой Мак (1878 — 1927) — английски портретист. — Б.пр.
, и с въздишка ще си спомнят за тъжната романтична любовна история, чиято героиня е била тя.
Читать дальше