Съмърсет Моъм - Театър

— Не дрънкай глупости, Джулия. Може и да не съм много добър актьор — сам аз зная това, но мога да отлича хубавата игра от лошата. Нещо повече — няма нещо, което да не знам за теб. В събота ще сложа съобщение, че закриваме сезона, и бих искал веднага да заминеш за чужбина. Ще поставим „Модерни времена“ през есента.

Спокойният и решителен тон на Майкъл усмири Джулия. Действително, когато ставаше дума за играта й, той знаеше всичко за нея.

— Наистина ли играх лошо?

— Чудовищно.

Тя се замисли. Разбра какво се бе случило. Не е могла да сдържи емоциите си и е изразявала собствените си чувства. По гърба й отново полазиха тръпки. Положението беше сериозно. Разбито сърце и така нататък — всичко това бе прекрасно, но когато се отразяваше на изкуството й… Не, не. Нещата взимаха съвсем различен обрат. Нейната игра беше по-важна от всички любовни романи на света.

— Ще се постарая да се овладея.

— Има ли смисъл да се насилваш? Много си изморена. Грешката е моя. Отдавна трябваше да те накарам да заминеш в отпуск. Нуждаеш се от пълноценна почивка.

— А какво ще стане с театъра?

— Ако не успея да дам салона под наем, ще възстановя някоя от старите пиеси, в които участвам. Например „Сърцето е тръбен зов“. Винаги си мразела ролята си в тази пиеса.

— Всички казват, че театралният сезон ще бъде чудесен. Не можеш да очакваш много от една стара пиеса без моето участие в нея; няма да спечелиш нито грош.

— Няма значение. Най-важното сега е твоето здраве.

— О, господи! — възкликна Джулия. — Не бъди толкова великодушен. Не мога да го понеса.

Неочаквано тя избухна в бурни ридания.

— Любима!

Майкъл я прегърна, сложи я на дивана и седна до нея. Тя отчаяно се притисна към него.

— Толкова си добър към мен, Майкъл. Ненавиждам се. Аз съм животно, мръсница, кучка! Аз съм нищожество!

— Напълно е възможно — усмихна се Майкъл, — но фактът си е факт: ти си велика актриса.

— Не мога да си представя как имаш търпение да се занимаваш с мен. Толкова лошо съм се държала с теб. Винаги си бил чудесен, а аз безсърдечно съм приемала всичките ти жертви.

— Стига, мила, не говори неща, за които после ще съжаляваш. Някога ще взема и ще ги използвам срещу теб.

Нежността на Майкъл я разстрои и тя горчиво се осъждаше за това, че от години й беше така отегчителен.

— Слава богу, че те имам. Какво бих правила без теб?

— Винаги ще бъдеш с мен.

Майкъл силно я прегърна и въпреки че Джулия все още хлипаше, от това й стана по-леко.

— Извини ме, че преди малко разговарях толкова грубо е теб.

— О, скъпа моя!

— Наистина ли мислиш, че съм лоша актриса?

— Дузе не може да се хване на малкия ти пръст.

— Наистина ли мислиш така? Дай ми носната си кърпа. Никога ли не си гледал Сара Бернар?

— Не.

— Тя е играла много афектирано.

Известно време двамата седяха и мълчаха и Джулия се поуспокои. Сърцето й преля от любов към Майкъл.

— Ти все още си най-красивият мъж в Англия — тихичко промълви тя накрая. — Никой не може да ме убеди в противното.

Усети, че той глътна коремчето си и повдигна брадичката си, и този път това й се стори трогателно и привлекателно.

— Прав си. Преуморена съм. В ужасно настроение съм. Чувствам се опустошена. Трябва да замина, само това може да ми помогне.

Джулия се радваше, че реши да замине. Възможността да остави зад себе си всички терзания й помагаше да ги понася по-леко. Афишите за новото представление бяха вече разлепени. Майкъл набра актьорския състав за пиесата, която бе решил да възобнови, и започна репетиции. На Джулия й беше интересно да седи в залата и да гледа как друга актриса репетира ролята, която самата тя е играла някога. Още от първия ден, в който бе стъпила на сцената, тя не можеше без дълбоко вълнение да седи в тъмната зала на покрития с калъф стол и да наблюдава как актьорите постепенно моделират образите на своите герои и сега, след толкова години, изпитваше същия трепет. Дори само фактът, че се намира в театър, я успокояваше. Като гледаше репетициите, тя си почиваше и вечер, когато сама трябваше да излезе на сцената, се чувстваше съвсем бодра. Разбра, че всичко, което Майкъл й бе казал, е вярно. Амбицира се. Като измести на заден план личните си преживявания и почувства, че може да контролира изразните средства, тя отново заигра с първичната си виртуозност. Играта й престана да бъде нещо, посредством което изразяваше собствените си чувства, и отново стана проява на творческия й усет. Тя отново стана господарка на средствата, чрез които даваше израз на огромния си талант. Това я опияняваше, даваше й усещане за власт и свобода.