Съмърсет Моъм - Театър

„Какво да правя? Какво да правя?“

Беше си мислила, че вече е преодоляла чувството си към него, и ето че този кратък глупав разговор й бе показал, че го обича както преди. Желаеше го. Липсваше й всеки миг през деня. Не можеше да живее без него.

„Никога няма да се преборя с това!“, простена тя.

И отново театърът бе единственото й убежище. Като ирония на съдбата главната сцена в пиесата, сцената, на която се дължеше успехът на цялата постановка, изобразяваше любовна разлъка. Наистина двамата герои се разделяха от чувство за дълг: в пиесата Джулия жертва любовта си, надеждите си за щастие, всичко, което е скъпо на сърцето й, пред олтара на честта. Тази сцена бе привлякла Джулия от самото начало. Тя беше изключително трогателна в нея. Но сега влагаше в играта си цялата болка на своята душа, не изобразяваше разбитото сърце на героинята си, а своето собствено сърце. В живота тя се опитваше да потуши страстта, която — сама знаеше това — бе смешна и недостойна за нея, приучваше се да мисли възможно най-малко за злощастния младеж, предизвикал такава буря в душата й; но когато играеше тази сцена, Джулия се отпускаше и даваше воля на чувствата си. Тя бе отчаяна в собствената си загуба и любовта, с която заливаше партньора си, беше страстната всепоглъщаща любов, която все още изпитваше към Том. Перспективата на пустия живот, който очакваше героинята в пиесата, беше перспективата на нейния собствен пуст живот. Струваше й се, че никога преди не е играла така великолепно. Поне това я утешаваше.

„Господи, струва си да страдам толкова ужасно, щом играя по този начин!“

Никога не бе давала толкова много от себе си на сцената.

Бяха минали седмица или две и една вечер, когато след края на представлението се върна в гримьорната си, изтощена от всички емоции, които бе изживявала на сцената, но тържествуваща, тъй като я бяха викали на сцената до безкрай, Джулия неочаквано видя, че Майкъл седи и я чака.

— Здравей! Ти си бил в салона?

— Да.

— Но нали беше тук преди няколко дни?

— Да, гледам представлението от край до край вече четвърти ден.

Джулия започна да се съблича. Майкъл стана от креслото и се заразхожда напред-назад из стаята. Джулия го погледна и видя, че е леко намръщен.

— Какво има?

— И аз бих искал да знам.

Джулия потръпна. Помисли си, че отново е чул нещо за Том.

— Къде се е дянала Иви, дявол да я вземе? — попита тя.

— Помолих я да излезе. Искам да ти кажа нещо, Джулия. И не ми прави сцени. Ще трябва да ме изслушаш.

Мравки пролазиха по гърба й.

— Е, добре, говори.

— До ушите ми стигнаха някои слухове и реших сам да разбера какво става. Отначало помислих, че е случайно. Ето защо мълчах, докато сам не се убедих. Какво става с теб, Джулия?

— С мен?

— Да. Защо играеш толкова безобразно?

— Какво? — Това вече не бе очаквала. В очите й изсвяткаха мълнии. — Нещастен глупак, никога в живота си не съм играла по-добре!

— Глупости. Ти играеш отвратително.

Джулия почувства облекчение, че говори за играта й, но думите му бяха толкова смешни, че колкото и да беше ядосана, тя неволно се разсмя.

— Ти си пълен идиот! Сам не разбираш какво говориш. Това, което не знам за актьорската игра, не си заслужава да се знае. А какво знаеш ти? Само каквото си научил от мен. Ако от теб е излязло нещо, то е само благодарение на мен. В края на краищата трябва да се хапне от пудинга, за да се разбере дали е хубав. Знаеш ли колко пъти ме извикаха на сцената тази вечер? Пиесата никога не е имала такъв успех.

— Всичко това ми е известно. Зрителите са просто глупави магарета. Ако стенеш, виеш и размахваш ръце, винаги ще се намерят глупаци, които да прегракнат от викове „Браво!“. През последните вечери ти игра като пътуващите актьори. Фалшиво от начало докрай.

— Фалшиво! Но аз чувствах всяка дума!

— Не ме интересува какво си чувствала. Ти не го играеше. Всичко беше една каша. Преувеличаваше, преиграваше, нито един миг не звучеше убедително. През целия си живот не съм виждал толкова бездарна игра!

— Ах, ти, мръсна свиня! Как смееш да говориш така с мен? Ти си бездарник!

Като замахна с разтворената си длан, Джулия му удари плесница. Майкъл се усмихна.

— Може да ме биеш, може да ме ругаеш, може да скърцаш със зъби от яд, но истината си е истина — играта ти е безобразна. Нямам намерение да започна репетициите на „Модерни времена“, докато не си върнеш формата.

— Тогава намери някоя, която би изпълнила тази роля по-добре от мен.