Съмърсет Моъм - Театър

— Както искаш.

— Джулия пита дали ще дойдеш да обядваш с нас в неделя. Така ли? Жалко. Е, дочуване, приятелю.

Майкъл остави слушалката.

— Имал среща. Какво, нима нашият млад негодник върти любов с това момиче?

— Увери ме, че не. Казва, че я уважава. Била дъщеря на полковник.

— О, значи, лейди!

— Не е задължително — отвърна Джулия с леден тон. — За какво говорехте с Том?

— Каза ми, че са му понижили заплатата. Тежки времена. Иска да се откаже от апартамента. — Внезапна болка прониза сърцето й. — Казах му да не се тревожи. Нека живее там безплатно, докато дойдат по-добри времена.

— Не разбирам тази твоя безкористност. В крайна сметка сключихте сделка.

— И без това не му е провървяло, а още е толкова млад. Освен това, знаеш ли, той ни е много полезен: когато не ни стигат кавалери за обяд, само да му се обадим, и веднага пристига. А колко е удобно да имаш някого подръка, когато искаш да играеш голф! Някакви си двадесет и пет лири на три месеца!

— Ти си последният човек на света, от когото бих очаквала да раздаваш пари наляво и надясно.

— О, не се вълнувай. Ако изгубя от едно, печеля от друго.

Пристигането на масажистката сложи край на разговора. Джулия се радваше, че скоро ще отиде в театъра. Ох, по-бързо да мине този проклет ден! Когато се върне, ще вземе приспивателно и отново ще получи забрава за няколко часа. Струваше й се, че след няколко дни лошото ще остане назад, че болката й ще се притъпи. Най-главното сега бе да преживее тези няколко дни. Трябва да се разсее по някакъв начин. Вечерта тя нареди на иконома да позвъни на Чарлс Теймърли и да разбере дали иска да обядва с нея в „Риц“ на другия ден.

По време на обяда Чарлс беше изключително мил. Видът му, обноските му показваха, че той принадлежи към съвсем различен свят, и внезапно Джулия почувства омраза към кръга, в който се движеше заради Том през последната година. Чарлс говореше за политика, за изкуство, за книги и в душата й се възцари покой. Очевидно Том беше за нея идея фикс, но тя щеше да се избави от нея. Настроението й се подобри. Не искаше да остава сама, знаеше, че като се прибере у дома си след обяда, няма да може да заспи и затова помоли Чарлс да я заведе в Националната галерия. Не би могла да му достави по-голямо удоволствие: той обичаше да говори за картини и говореше наистина увлекателно. Това ги върна към старите времена, когато Джулия бе постигнала първия си успех в Лондон и двамата се разхождаха из парка или скитаха по музеите. На другия ден Джулия имаше едно дневно представление, след това беше поканена някъде, но когато се разделяше с Чарлс, двамата се уговориха да се срещнат отново в петък и след обяда да посетят галерията „Тейт“.

След няколко дни Майкъл й каза, че е ангажирал Ейвис Крайтън.

— Външно тя е много подходяща за ролята, в това няма никакво съмнение, и отлично ще ти контрастира. Ангажирам я, защото си харесала играта й.

На другата сутрин й позвъниха и й съобщиха, че на телефона е мистър Фенъл. Сърцето на Джулия спря да бие.

— Свържете ме с него.

— Джулия, исках да ти кажа, че Майкъл е ангажирал Ейвис.

— Да, знам.

— Каза ми, че я взема по твоя препоръка. Ти си славна жена.

Джулия (сега сърцето й биеше със сто удара в минута) се постара да овладее гласа си.

— Ах, не говори глупости! — весело се засмя тя. — Нали ти казах, че всичко ще бъде наред.

— Ужасно се радвам, че всичко се нареди добре. Тя взе ролята, съдейки за нея само по това, което съм й казал. Обикновено не се съгласява, докато не е прочела пиесата.

Добре, че в тази минута той не можеше да види лицето на Джулия. Щеше й се язвително да му отвърне, че нямат обичай да дават пиесата за прочит, когато наемат третокласни актриси, но вместо това произнеса кротко:

— Е, мисля, че ролята ще й хареса. Това е много хубава роля.

— Знаеш ли, Ейвис ще измъкне от нея всичко, което е възможно. Уверен съм, че ще бъде сензация.

Джулия си пое дълбоко дъх.

— Би било чудесно. Искам да кажа, че това би й помогнало да изплува на повърхността.

— Да, и аз й казах същото. Слушай, кога ще се видим?

— Ще ти позвъня, съгласен ли си? Тези дни ми е толкова досадно — имам куп ангажименти и покани.

— Нали не се каниш да ме изоставиш само защото…

Джулия се засмя с нисък и малко хрипкав смях, със същия смях, който будеше такова възхищение у зрителите.

— Хайде, не бъди глупак. Господи, ваната ми прелива! Довиждане, мили.

Тя остави слушалката. Звукът на гласа му! Болката в сърцето й беше непоносима. Като седеше в леглото, Джулия се клатеше напред-назад от мъка.