Съмърсет Моъм - Театър

Толкова приятно щеше да й бъде да отвърне на Том и Ейвис Крайтън със същата монета! Тя седеше в тъмнината и мрачно обмисляше плана си. Но час по час избухваше в сълзи, защото от дълбините на съзнанието й изплуваха спомени, които бяха ужасно болезнени за нея. Спомени за младото стройно тяло на Том до нейното, горещата му голота, неповторимия допир на устните му, усмивката му — стеснителна и в същото време лукава, — аромата на къдриците му.

„Глупачка, защо заговорих. Би трябвало вече добре да го познавам. Това е поредното му увлечение. То щеше да отмине и Том отново щеше да се върне при мен.“

Джулия беше вече полумъртва от изтощение. Качи се в спалнята си. Взе приспивателно и легна.

Но се събуди рано, в шест часа сутринта, и започна да мисли за Том. Отново си повтори какво му бе казала и какво й бе казал той. Беше измъчена и нещастна. Утешаваше я единствено мисълта, че бе изиграла сцената на скъсването с безгрижна веселост и Том едва ли се бе досетил каква рана й е нанесъл.

През целия ден Джулия не бе в състояние да мисли за нищо друго и се сърдеше на себе си, че няма сили да прогони Том от ума си. Би й било по-леко, ако можеше да сподели мъката си с някого. Ах, ако имаше някой, който да я утеши, да й каже, че Том не заслужава нейната мъка, и да я убеди, че се е държал безобразно с нея. Обикновено Джулия разказваше за своите неприятности на Чарлс или на Доли. Разбира се, Чарлс щеше да й съчувства от цялото си сърце, но това щеше да бъде страшен удар за него, най-сетне той безумно я обича вече двадесет години и би било жестоко да сподели именно с него, че е подарила на някакво най-обикновено момче онова съкровище, за което той, Чарлс, би пожертвал десет години от живота си. За Чарлс тя беше кумир и би било безсърдечно от нейна страна да смъкне този кумир от пиедестала. Мисълта, че Чарлс Теймърли е толкова аристократичен, толкова образован, толкова елегантен и толкова предано я обича, я поуспокои. Разбира се, Доли щеше да бъде във възторг, ако Джулия й се довери. В последно време се виждаха рядко и Джулия знаеше, че трябва само да й позвъни и Доли веднага щеше да дотърчи. Страшно щеше да се възмути и щеше да ревнува до полуда, когато Джулия сама и чистосърдечно й признае всичко, при все че и без това Доли подозираше истината. Но така щеше да се зарадва, че вече всичко бе свършило, че щеше да й прости. Би било утеха и за двете да разкъсат Том на парчета! Е, за самата Джулия нямаше да е особено приятно да признае, че Том я бе напуснал, а пък и Доли беше толкова проницателна, че не би приела лъжата, че Джулия го е изоставила. Джулия искаше да се наплаче пред някого, а за какво би могла да плаче, ако сама бе скъсала тази връзка? Всичко това би било много благоприятно за Доли и при цялото си съчувствие — все пак тя бе човешко същество — би било напълно естествено, ако дълбоко в душата си тя се радва, че са натрили носа на Джулия. Доли винаги я бе боготворила. Джулия нямаше намерение да й показва слабостите си.

„Изглежда, че единственият човек, при когото бих могла да отида, е Майкъл“, усмихна се тя. „И все пак не си струва.“

Знаеше точно какво ще й каже:

„Скъпа, наистина не е много удобно да ми разказваш цялата тази история. Дявол да го вземе, поставяш ме в крайно неловко положение. Лаская се от мисълта, че гледам твърде широко на нещата. Вярно е, че съм актьор, но в крайна сметка съм джентълмен и, искам да кажа… искам да кажа… че това е толкова лош вкус.“

Майкъл се върна едва следобед и когато влезе в стаята й, тя си почиваше. Разказа й как е прекарал уикенда и какъв е резултатът от играта на голф. Играл много добре, някои от ударите му били просто блестящи и той й описа всичко съвсем подробно.

— Впрочем как намираш онова момиче, което видя снощи? Става ли?

— Знаеш ли, става. Много е хубавичка. Веднага ще се влюбиш.

— Скъпа, на моята възраст! А играе ли добре?

— Разбира се, още е неопитна. Но мисля, че в нея има нещо.

— Какво пък, ще трябва да я повикам и внимателно да я огледам. Как мога да се свържа с нея?

— Том има адреса й.

— Веднага ще му позвъня.

Майкъл взе слушалката и набра номера на Том. Том си беше у дома и Майкъл записа адреса в бележника си.

Разговорът им продължи.

— О, приятелю, много съжалявам за това. Наистина не ти е провървяло!

— Какво се е случило?

Майкъл й направи знак да мълчи.

— Е, добре, няма да настоявам. Не се безпокой. Сигурен съм, че можем да стигнем до някакво споразумение. — Майкъл закри слушалката с ръка и се обърна към Джулия: — Да го поканя ли на обяд в неделя?