Съмърсет Моъм - Театър

— Ти може да се върнеш рано сутринта, когато започват да разнасят млякото — бе й казал Том.

— А какво ще стане с представлението, в което играя на другия ден?

— Нима има някакво значение?

Джулия не му бе разрешила да дойде да я вземе от театъра, и когато влезе в ресторанта, който си бяха избрали, той я чакаше във фоайето. Като я зърна, лицето му засия.

— Вече е толкова късно. Страхувах се, че изобщо няма да пристигнеш.

— Съжалявам. След представлението при мен дойдоха разни скучни хора и не можах да се отърва от тях.

Това не беше истина. През цялата вечер тя се вълнуваше като момиче, което се кани да отиде на първия си бал. Хиляди пъти си повтаряше, че е нелепо. Но когато махна грима си и се приготви за вечерята, не се хареса. Сложи сини сенки на клепачите си и пак ги изтри, положи руж на страните си и след това го изми, после опита друг цвят.

— Кво правите? — попита я Иви.

— Опитвам се да изглеждам на двадесет години, глупачке.

— Ако продължавате по този начин, ще изглеждате на колкото сте.

Джулия още не бе виждала Том в смокинг. Младежът лъщеше като копче. При все че беше среден на ръст, изглеждаше висок, защото бе слаб. Джулия се трогна от това, че въпреки желанието си да изглежда светски мъж, когато оберкелнерът пристигна за поръчката, той се смути. Двамата танцуваха и при все че Том не танцуваше добре, в неловкостта му също се криеше своеобразно очарование. Хората познаваха Джулия и тя чувстваше, че той се радва на отразеното сияние на нейната слава. След като танцът свърши, двама млади хора дойдоха на масата им да я поздравят. Когато си отидоха, Том попита:

— Това не бяха ли лорд и лейди Денорънт?

— Да. Познавам Джордж, откакто беше ученик в Итън.

Той ги проследи с поглед.

— Моминското й име е лейди Сесили Лостън, нали?

— Не си спомням. Наистина ли?

Това никак не я интересуваше. След няколко минути покрай тях мина друга двойка.

— Виж, лейди Лепърд.

— Коя е тя?

— Не си ли спомняш, преди няколко седмици дадоха голям прием в дома си в Чешир; присъства самият Уелски принц. За това писаха и в „Байстандър“.

А, ето откъде черпеше той сведенията си! Милото момче! Четеше за известните хора във вестниците и много рядко, само в ресторанти и театри, ги виждаше на живо. Разбира се, той трепереше от възторг. Романтика. Ако само знаеше какви тъпаци са всички те! Това невинно увлечение по хората, чиито снимки се поставяха в илюстрованите списания, го караше да изглежда невероятно простодушен и тя нежно го погледна.

— Канил ли си някога актриса в ресторант?

Той силно се изчерви.

— Никога.

На Джулия не й беше приятно, че той трябваше да плати сметката, тя подозираше, че сумата ще бъде равна на седмичната му заплата, но не искаше да плати и да нарани гордостта му. Мимоходом попита колко е часът и той по навик погледна ръката си.

— О, забравил съм си часовника.

Тя изпитателно го погледна.

— А случайно не си ли го заложил?

Той отново се изчерви.

— Не. Много бързах, когато се обличах.

Беше нужно само да погледне вратовръзката му, за да разбере, че не е истина. Той я лъжеше. Беше заложил часовника си, за да я покани на вечеря. Буца заседна в гърлото й. Беше готова тутакси да грабне Том в обятията си и да целуне сините му очи. Обожаваше го.

— Хайде да тръгваме — каза тя.

Взеха такси и се отправиха към стаята му на Тависток Скуеър.

На другия ден Джулия отиде в Картие и купи един часовник, за да го изпрати на Том вместо онзи, който той бе заложил, а след две или три седмици, като разбра, че има рожден ден, му изпрати златна табакера.

— Знаеш ли, това е вещ, за която съм мечтал цял живот.

На Джулия й се стори, че вижда сълзи в очите му. Той страстно я целуна.

След това под един или друг предлог тя му изпращаше перлени игли за яка, копчета за жилетка, копчета за ръкавели. Доставяше й радост да му прави подаръци.

— Колко е ужасно, че нищо не мога да ти подаря в замяна — каза той.

— Подари ми часовника, който беше заложил, за да ме поканиш на вечеря.

Беше малък златен часовник, който не струваше повече от десет лири, но на нея й беше приятно да го носи от време на време.

След нощта, когато за пръв път вечеряха заедно, Джулия си призна, че е влюбена в Том. Това откритие я потресе. Но тя се чувстваше на седмото небе от щастие.

„А пък си мислех, че никога не ще мога да се влюбя отново. Разбира се, няма да продължи дълго. Но защо да не се порадвам на това, докато мога?“