Съмърсет Моъм - Театър

— Добре. Ела в пет и половина и аз ще ти предложа чаша чай.

Трите часа, които Джулия прекарваше в гримьорната си между дневното и вечерното представление, бяха най-приятното време в нейния зает ден. Останалите членове на трупата си отиваха, там беше само Иви, готова да удовлетвори всичките й желания, и портиерът, който следеше някой да не нарушава покоя й. Гримьорната й се струваше като каюта на кораб. Светът оставаше някъде далеч, далеч и Джулия се наслаждаваше на своето уединение. Като че ли бе попаднала в магически кръг, който я караше да се чувства още по-свободна. Дремеше, четеше или полегнала на удобния диван, се предаваше на блуждаещите си мисли.

Мислеше за ролята, която й предстои да играе, и за предишните си роли, мислеше за сина си Роджър. Приятни мечти и спомени бавно се разхождаха в главата й като любовници в зелена гора. Джулия обичаше френската поезия и от време на време си повтаряше стихове от Верлен.

Точно в пет и половина Иви й донесе картичка. „Мистър Томас Фенъл“, прочете тя.

— Доведи го тук и приготви чай.

Още сутринта Джулия бе решила как да се държи с него. Любезно, но сухо. Ще прояви приятелски интерес към работата му, ще го попита за изпита. След това ще му разкаже за Роджър. Роджър беше на седемнадесет години, след една години щеше да постъпи в Кеймбридж. Ще се постарае да внуши на този младеж, че е достатъчно възрастна, за да му бъде майка. Ще се държи, като че ли нищо не е имало между тях двамата, и той ще си отиде, за да не я види никога повече, освен в светлината на рампата, почти убеден, че всичко е било само плод на собственото му въображение. Но когато го погледна, такъв крехък, с трескава руменина по скулите и сини очи, толкова момчешки чаровен, внезапна болка прониза сърцето й. Иви затвори вратата след него. Джулия лежеше на дивана и протегна ръката си към него с милата усмивка на мадам Рекамие, но той падна на колене и страстно я целуна по устните. Тя не можа да се сдържи, обви шията му с ръце и отвърна на целувката му със същата страст.

„Господи, къде останаха добрите ми намерения? Нима съм влюбена в него?“

— Седни, за бога. Сега Иви ще ни поднесе чай.

— Кажи й да не ни безпокои.

— Какво имаш предвид?

Неговите намерения бяха очевидни. Сърцето й бързо заби.

— Това е смешно. Не мога. Майкъл може да влезе всеки миг.

— Желая те.

— И какво ще си помисли Иви? Идиотско е да се рискува така.

На вратата се почука, влезе Иви с чая. Джулия й нареди да приближи масичката до дивана и да постави от другата и страна кресло за младия човек. Тя задържеше Иви с ненужен разговор. Чувстваше погледа му върху себе си. Очите му следяха с бързина нейните жестове, наблюдаваха изражението на лицето й, тя ги отбягваше, но въпреки това усещаше нетърпението, което гореше в тях, и неудържимостта на желанието му. Джулия се развълнува. Струваше й се, че гласът й звучи неестествено.

„Какво, по дяволите, става с мен! Господи, едва дишам!“

Когато Иви отиде до вратата, младежът направи движение, толкова инстинктивно, че тя по-скоро го усети, отколкото видя. Не се сдържа и го погледна. Лицето му беше съвсем пребледняло.

— О, Иви, — каза тя, — този господин желае да поговори с мен за пиесата. Гледай никой да не ни безпокои. Когато ми потрябваш, ще ти позвъня.

— Добре, госпожо.

Иви излезе и затвори вратата след себе си.

„Аз съм глупачка. Последна глупачка!“

Но той бе отместил масичката и стоеше на колене до нея, тя вече беше в обятията му.

Отпрати го малко преди часа, когато мис Филипс трябваше да пристигне, и когато той си отиде, Джулия позвъни на Иви.

— Хубава ли е пиесата?

— Каква пиеса?

— Пиесата, за която ви приказваше.

— Той е умен. Разбира се, още е много млад.

Иви гледаше тоалетната масичка. Джулия обичаше всичко да си бъде на мястото и ако не можеше да намери някое бурканче с крем или туша за мигли, правеше скандал.

— Къде е гребенът ви?

Той се беше сресал с него и без да иска, го беше оставил на масичката за чай. Като го видя, Иви замислено го гледаше известно време.

— Боже мой, как е попаднал тук? — безгрижно възкликна Джулия.

— И аз се чудя.

Джулия почувства, че сърцето й слезе в петите. Цяло безумие е да се занимава с такива работи в гримьорната си. Та тя нямаше дори ключ от вратата! Иви го държеше в себе си. И все пак рискът придава особена пикантност на всичко това. Приятно й бе да си мисли, че е способна да загуби ума си до такава степен. Така или иначе, бяха си определили среща. Том — тя го бе попитала как го наричат вкъщи и той бе казал „Томас“, но езикът й не можеше да се превърти да го нарече така, — Том искаше да я покани някъде на вечеря, за да могат да потанцуват, а Майкъл заминаваше в Кеймбридж за репетициите на няколко едноактни пиеси, написани от студенти, така че разполагаха с много време, за да бъдат само двамата.