Съмърсет Моъм - Театър

— Здравей, Джулия! Какво ти е станало днес? Изглеждаш на не повече от двадесет и пет години!

— Когато имаш син на шестнадесет, безполезно е да се правиш на по-млада. Аз съм на четиридесет години и нека всички го знаят.

— Какво си направила с очите си? Никога преди не съм забелязвал, че светят така.

Джулия отдавна не се бе чувствала в такава форма. Комедията, която даваха тази вечер, „Пухчето за пудра“, вече много седмици не слизаше от сцената, но днес Джулия игра като на премиера. Изпълнението й беше блестящо. Публиката се смееше като никога. Джулия винаги бе притежавала огромно актьорско обаяние, но като че ли този ден абсолютно завладя залата. Майкъл случайно беше в театъра и гледа последните две действия от ъгъла на една ложа. След спектакъла отиде при нея в гримьорната.

— Знаеш ли, суфльорът ми каза, че сме свършили с девет минути по-късно от обикновено — толкова много се е смяла публиката — каза той.

— Завесата се вдигна седем пъти. Вече мислех, че ще стоят в салона цяла нощ.

— Ти си виновна, скъпа. В целия свят няма актриса, която би играла като теб тази вечер.

— Честно казано, аз също съм доволна. Господи, колко съм гладна! Какво имаме за вечеря?

— Шкембе с лук.

— Великолепно! — Джулия обви врата му с ръце и го целуна. — Обожавам шкембе с лук. Ах, Майкъл, ако ме обичаш, ако в каменното ти сърце има поне една искрица нежност към мен, ще ми разрешиш да изпия бутилка бира.

— Джулия!

— Само днес. Не те моля толкова често да направиш нещо за мен.

— Какво пък, след великолепното представление тази вечер не мога да ти откажа, но бог да ми е свидетел, че утре ще следя мис Филипс да не остави здраво място по теб.

Джулия се изтегна в леглото и опъна краката си, за да усети приятната топлина на грейката, с удоволствие огледа розово-синята си спалня с позлатени амурчета на тоалетката и въздъхна със задоволство. Истински будоар на мадам дьо Помпадур. Изгаси светлината, но не й се спеше. С каква радост би тръгнала за „Куег“ още сега, за да потанцува, но не с Майкъл, а с Луи XV или Лудвиг Баварски, или с Алфред дьо Мюсе. Клерон и Bal de l’Opera 54 54 Бал в операта (фр.). — Б.пр. . Спомни си деня, в който Чарлс й бе подарил миниатюрата. Точно така се чувстваше и днес. Вече цяла вечност не й се бе случвало да изживее такова приключение. Последния път, когато й се случи нещо подобно, беше преди осем години. Разбира се, би трябвало да се срамува от този епизод и колко наплашена бе след това! Но честно казано, не можеше да си спомни за него без смях.

Всичко бе станало съвсем случайно. Джулия беше играла много седмици без почивка и най-после трябваше да отдъхне. Пиесата бе престанала да привлича много публика и те се канеха да започнат репетициите за една нова постановка, когато Майкъл получи възможност да даде под наем театъра на една френска трупа за месец и половина. Това даде възможност на Джулия да замине. Доли беше наела къща в Кан за целия сезон и Джулия можеше да й погостува. Тя замина в навечерието на Великден и влаковете бяха толкова претъпкани, че не можа да си намери място в спалния вагон, но в железопътното бюро й бяха казали, че всичко ще бъде наред и че в Париж ще има запазено спално място специално за нея. За неин най-голям ужас, когато пристигна в Париж, никой нищо не знаеше за това и le chef de train 55 55 Началник-влак (фр.). — Б.пр. й каза, че всички спални места са заети, освен ако й провърви и в последния момент някой закъснее. На Джулия никак не се хареса възможността да седи цяла нощ в ъгъла на купето в първа класа и отиде във вагон-ресторанта да обядва, доста развълнувана от всичко това. Дадоха й маса за двама и след малко някакъв мъж зае свободното място. Джулия не му обърна никакво внимание. След известно време дойде le chef de train и й каза, че за огромно негово съжаление не може да й помогне. Джулия му направи сцена, но всичко беше напразно. Когато той си отиде, съседът на Джулия се обърна към нея. Въпреки че говореше правилен и идиоматичен френски, Джулия разбра по акцента му, че не е французин. В отговор на вежливите му въпроси тя му разказа цялата история и сподели с него мнението си за пътническото бюро, за железопътната компания и за безполезността на целия човешки род. Той я слушаше с голямо съчувствие и обеща, че след като свърши с обяда, сам ще обходи влака и ще види дали не може да стори нещо. Човек никога не знае какво може да направи кондукторът срещу хубав бакшиш.

— Страшно съм уморена — въздъхна Джулия — и с радост бих дала петстотин франка за спално място.