Съмърсет Моъм - Театър

Когато лейди Чарлс напусна мъжа си, Джулия малко се разтревожи. Тя го бе заплашила, че ще започне бракоразводно дело, а Джулия никак не искаше да се появи в съда в качеството на причинителка на този развод. Седмица-две тя силно нервничеше. Беше решила да не казва нищо на Майкъл, ако не е крайно необходимо, и слава богу, както се изясни след това, заплахата на лейди Чарлс преследваше една-единствена цел — да накара невинния си съпруг да й определи колкото е възможно по-голяма издръжка. Джулия удивително лесно се справяше с Чарлс. Беше съвсем ясно, че голямата й любов към Майкъл прави всякакви интимни отношения между тях двамата невъзможни, но във всичко останало той беше за нея и приятел, и съветник, и изповедник, човек, на когото можеше да разчита при нужда и който ще я утеши при всяка неприятност. Джулия почувства затруднение, когато Чарлс с присъщия си усет към нещата разбра, че тя повече не обича Майкъл: Джулия трябваше да извика на помощ целия си такт. Разбира се, без да се замисля и без всякакво угризение на съвестта, можеше да му стане любовница. Ако да речем, той беше актьор и я обичаше толкова силно и от толкова дълго време, тя би легнала с него просто от другарско чувство. Но с Чарлс това беше невъзможно. Джулия се отнасяше с голяма нежност към него, но той бе толкова елегантен, толкова добре възпитан, толкова културен, че тя просто не можеше да си го представи в ролята на любовник. Все едно да легнеш в кревата с object d’art. Дори любовта му към театъра извикваше у нея леко презрение. В края на краищата тя беше творец, а той — само зрител. Чарлс искаше тя да напусне Майкъл и да избяга с него. Ще си купят вила с огромна градина в Соренто, на брега на Неаполитанския залив, ще си вземат яхта и ще прекарват дълги дни в прекрасното море с цвят на вино. Любов, красота и изкуство далеч от целия свят.

„Ужасен глупак“, мислеше си Джулия. „Като че ли мога да се откажа от кариерата си, за да се погреба в някаква си дупка!“

Джулия успя да убеди Чарлс, че дължи на Майкъл твърде много, освен това има и дете, не може да допусне неговият млад живот да се помрачи от това, че майка му е лоша жена. Портокаловите дръвчета, разбира се, са прекрасни, но в неговата великолепна италианска вила тя няма да има и минута покой, като знае, че Майкъл е нещастен и че чужди хора се грижат за бебето й. Човек не трябва да мисли само за себе си, нали? Трябва да мисли и за другите. Беше толкова мила и женствена! Понякога питаше Чарлс защо не се разведе и не се ожени за някоя млада девойка. Не можеше да понася мисълта, че пропилява живота си заради нея. Чарлс отвръщаше, че тя е единствената негова любов и че ще я обича до края на живота си.

— Ах, колко е тъжно това! — казваше Джулия.

През цялото време тя зорко бдеше и ако й се стореше, че някоя жена има намерения към Чарлс, правеше всичко възможно да развали играта й. Ако опасността й се струваше особено голяма, Джулия не се спираше и пред сцени на ревност. Двамата се бяха уговорили много отдавна, разбира се, не направо, а чрез внимателни намеци и отдалечени метафори, с целия такт, който можеше да се очаква от лорд Чарлс при неговото възпитание и от Джулия с нейното добро сърце, че ако нещо се случи с Майкъл, те, така или иначе, ще се избавят от лейди Чарлс и ще се оженят. Но Майкъл притежаваше отлично здраве.

В този ден Джулия беше много доволна от обяда на Хил Стрийт. Имаше голям прием. Тя никога не насърчаваше Чарлс да кани у дома си актьори и драматурзи, които понякога той срещаше, така че Джулия бе единствена сред гостите, която печелеше сама парите си. Тя седеше между стар, тлъст, плешив и словоохотлив министър от кабинета, който всякак се мъчеше да я забавлява, и младия херцог Уестрис, който приличаше на прислужник в конюшня и се гордееше, че знае френското ерго по-добре от французин. Като чу, че Джулия говори френски, той пожела да разговаря само на този език. След закуската гостите я склониха да рецитира част от „Федра“ по начина, по който се рецитира в Комеди Франсез, и така, както би го направила някоя английска студентка в Кралската академия по драматично изкуство. Джулия накара всички да се заливат от смях и напусна приема упоена от успеха си. Беше прекрасен слънчев ден и тя реши да тръгне пеша по Хил Стрийт към Стенхоуп Плейс. Докато си пробиваше път сред тълпата от Оксфорд Стрийт, много хора я познаваха и при все че гледаше право пред себе си, тя усещаше погледите им.

„Дявол да ги вземе. Където и да отидеш, те зяпат!“