Съмърсет Моъм - Театър

„Горкото агънце“, мислеше си тя, „той е толкова истински джентълмен, че просто не знае как да се държи.“

Самата Джулия отдавна бе решила каква линия на поведение да поддържа, когато той й се обясни в любов, а това рано или късно трябваше да се случи. Щеше да му даде да разбере едно нещо: да не си въобразява, че щом той е лорд, а тя актриса, трябва само да мръдне пръст и тя ще скочи в кревата му. Ако реши да пробва такова нещо с нея, тя ще му изпълни ролята на оскърбена добродетел и като протегне ръката си — разкошен жест, на който я бе научила Жана Тебу, — ще му покаже вратата. От друга страна, ако се покаже скован и не може да каже нито дума от смущение, самата тя ще се разтрепери, сълзи в гласа и всичко в този дух; ще каже, че никога не си е и помисляла какви чувства изпитва той към нея и — не, не, невъзможно е, това би разбило сърцето на Майкъл. Двамата ще се наплачат до насита и всичко ще бъде наред. Чарлс е прекрасно възпитан и няма да й досажда, ако веднъж и завинаги му втълпи, че това е невъзможно.

Но когато се стигна до обяснение, всичко бе много по-различно, отколкото Джулия очакваше. Двамата с Чарлс се разхождаха в парка „Сейнт Джеймс“, любувайки се на пеликаните и по асоциация обсъждаха дали в неделя вечер тя ще играе Миламънт 51 51 Героиня от комедия на У. Конгрийв (1670 — 1719). — Б.пр. . След това се върнаха в апартамента на Джулия, за да изпият по чаша чай. Разделиха си една препечена кифла. Скоро лорд Чарлс стана да си тръгва. Той извади една миниатюра от джоба си и я подаде на Джулия.

— Портрет на Клерон. Това е актриса от осемнадесети век, която е притежавала много от вашите достойнства.

Джулия погледна хубавичкото умно личице, покрай което се спускаха напудрени букли, и се чудеше дали камъните, обрамчващи малкия портрет, са диаманти или имитация.

— О, Чарлс, това е твърде скъпа вещ. Колко сте мил!

— Помислих си, че ще ви хареса. Това е нещо като прощален подарък.

— Вие заминавате?

Джулия бе удивена, той не й бе говорил нищо за това. Лорд Чарлс я погледна с едва доловима усмивка.

— Не, но повече няма да ви виждам.

— Защо?

— Мисля, че сама се досещате не по-зле от мен.

И тогава Джулия извърши нещо позорно. Седна и мълчаливо загледа миниатюрата. Като издържа и направи идеална пауза, започна да вдига очи, докато не срещна погледа на Чарлс. Беше способна да плаче по собствено желание, това бе един от най-ефектните й трикове, и сега, без да издава нито звук, нито вопъл, сълзите започнаха сами да се стичат по лицето й. Устата полузатворена, очите й като на обидено дете — всичко това създаваше рядко трогателна картина. Болезнен спазъм сгърчи лицето на лорд Чарлс. Когато той заговори, гласът му беше дрезгав от овладелите го чувства.

— Вие обичате Майкъл, нали?

Джулия едва забележимо кимна с глава. Стисна устни, като че ли се опитваше да се овладее, но сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

— И аз нямам никакъв шанс?

Той почака за отговор, но тя само повдигна ръка до устата си и започна да гризе ноктите си, като го гледаше с пълните си със сълзи очи.

— Не можете да си представите каква мъка е за мен да ви виждам. Искате да продължавам да се срещам с вас?

Тя отново кимна едва забележимо.

— Клара ми прави сцени. Досеща се, че съм влюбен във вас. Здравият смисъл иска да се разделим.

Този път Джулия поклати глава. Отпусна се в креслото и извърна глава. Цялата й поза говореше колко дълбока е нейната скръб. Кой би могъл да устои? Чарлс направи крачка напред и падна на колене, взе това сломено от мъка и неутешимо същество в обятията си.

— Усмихнете се, за бога. Не мога да понеса това. О, Джулия, Джулия! Толкова ви обичам, че не мога да допусна да страдате заради мен. Съгласен съм на всичко. Няма да искам нищо от вас.

Джулия обърна към него мокрото си от сълзи лице. „Господи, на какво ли приличам!“ и му поднесе устните си. Той нежно я целуна. Целуна я за пръв и последен път.

— Не искам да ви загубя — произнесе тя с приглушен глас.

— Любима! Любима!

— И всичко ще бъде както преди?

— Както преди.

Тя въздъхна дълбоко и доволно и остана в обятията му за минута-две. Когато лорд Чарлс си отиде, Джулия стана от креслото и се погледна в огледалото. „Ах, ти, подла твар“, си каза тя. Но веднага се засмя, като че ли въобще не се бе засрамила, и отиде в банята да измие лицето и очите си. Беше в приповдигнато настроение. Чу, че Майкъл влиза, и го повика.

— Майкъл, погледни каква миниатюра ми подари Чарлс преди малко. На камината е. Истински ли са тези камъни или фалшификати?