Съмърсет Моъм - Театър

Джулия забави крачка. Денят бе наистина прекрасен.

Отвори вратата със собствения си ключ и като влезе в хола, чу, че телефонът звъни. Машинално вдигна слушалката.

— Да?

Обикновено Джулия променяше гласа си, когато се обаждаше по телефона, но днес забрави.

— Мис Ламбърт?

— Не знам дали си е вкъщи. Кой се обажда? — попита тя, този път със силен акцент на кокни. Но първата едносрична дума я бе издала. В слушалката се чу смях.

— Исках само да ви благодаря, че ми писахте. Не трябва да се безпокоите. Беше толкова мило от ваша страна да ме поканите на закуска, а пък аз пожелах да ви изпратя цветя.

Гласът му, а и думите, които той произнесе, й подсказаха кой може да се обажда. Това беше онзи изчервяващ се младеж, чието име така и не узна. Беше запомнила само, че живее на Тависток Скуеър.

— Много сте любезен — отвърна тя със собствения си глас.

— Сигурно няма да се съгласите да изпиете чаша чай с мен някой ден?

Каква наглост! Той разговаря с нея като с танцьорка. Господи, колко смешно!

— А защо не?

— Наистина ли? — в гласа му прозвуча вълнение. „А гласът му е приятен!“ — Кога?

В момента нямаше никакво желание да почива.

— Днес.

— Окей, ще изляза по-рано от кантората. Удобно ли ще ви бъде в четири и половина? Трависток Скуеър 138.

Беше много мило от негова страна да я покани у дома си. Можеше да предложи някое модно място, където всички щяха да я зяпат. Значи, не искаше просто да се покаже някъде с нея.

Джулия взе такси до Тависток Скуеър. Беше доволна от себе си. Винаги е приятно да направиш нещо добро. С какво удоволствие ще разказва после на жена си и децата си, че самата Джулия Ламбърт е идвала у дома му на чай, когато все още е бил млад чиновник в счетоводна кантора. И е била толкова обикновена, толкова естествена. Като слушал бърборенето й, никой не би предположил, че е най-великата актриса в Англия. А ако не му повярват, той ще им покаже нейната снимка с автограф: „Искрено Ваша“. Ще се засмее и ще каже, че, разбира се, ако не е бил такова хлапе, никога не би имал смелостта да я покани.

Когато Джулия пристигна и освободи таксито, изведнъж си помисли, че така и не си бе спомнила името му и когато вратата се отвори, няма да знае за кого да попита. Но когато приближи, видя, че на входа няма само един звънец, а цели осем — четири реда по два, а на всеки е залепена картичка или пък името е написано с мастило върху парченце хартия. Това беше стара къща, разделена на квартири, Джулия без особена надежда започна да чете имената, може би някое от тях щеше да й е познато, и изведнъж вратата се отвори. Излезе самият той.

— Видях ви, когато дойдохте, и побягнах надолу. Извинете, живея на четвъртия етаж. Надявам се, че това няма да ви затрудни.

— Разбира се, не.

Джулия започна да се изкачва по голите стъпала. Когато се добра до последната площадка, тя леко се задъхваше. Младежът с лекота скачаше от стъпало на стъпало. „Също като козле“, помисли си тя, а на нея никак не й се щеше да изостава от него. Стаята, в която я покани, беше доста голяма, но мизерно обзаведена с износени и избелели от времето мебели. На масата имаше чиния с кейк, две чаени чаши, захарница и кана с мляко. Порцеланът беше от най-евтиния.

— Седнете, моля — каза той. — Водата вече кипи. Една минутка. Газовият котлон е в банята.

Той излезе и тя се огледа.

„Горкото агънце! Сигурно е беден като църковна мишка!“

Стаята много й напомняше мебелираните стаи, в които се е налагало да живее в първите години на артистичната си кариера. Забеляза трогателни опити да се прикрие фактът, че това жилище е едновременно и гостна, и столова, и спалня. Очевидно диванът до стената му служеше за легло през нощта. На Джулия й се стори, че годините паднаха от плещите й, и отново се почувства странно млада. Колко весело се живееше в такива стаи, с какво удоволствие поглъщаха и най-фантастичната храна, разни неща, увити в хартия, или бекон с яйца, изпържени на газов котлон. Влезе домакинът с кафяв чайник в ръка. Вече много години не си беше позволявала този разкош. Цейлонският чай, много силен, със захар и мляко, я върна към онези дни, които отдавна беше забравила. Отново се чувстваше млада, неизвестна актриса, която се стреми към успех. Прекрасно чувство. То изискваше някакъв жест, но на Джулия й дойде наум само един: тя сне шапката си и тръсна глава.

Захванаха разговор. Той изглеждаше срамежлив, много по-срамежлив, отколкото по телефона. Какво пък, нищо чудно, щом тя е тук, той естествено е смутен и много развълнуван и Джулия реши, че трябва да го ободри. Той й разказа, че родителите му живеят в Хайгейт, че баща му е адвокат и че самият той също е живял там, но винаги е искал да бъде господар на себе си и сега, в последната година на своето обучение, се е отделил от семейството си и е наел тази малка квартира. Готви се за последния изпит. Заговориха за театър. Откакто бе навършил дванадесет години, бе гледал Джулия във всички нейни роли. Разказа й, че веднъж след дневно представление е стоял пред служебния вход и когато тя излязла, помолил я да се подпише й тетрадката му с автографи. Да, младежът беше много мил със своите сини очи и светлокестеняви коси. Жалко, че ги носи пригладени. А колко е бяла кожата му и каква руменина се появява на скулите му! Интересно дали не е охтичав? Евтиният костюм му стои добре, той умее да носи дрехи и това й харесва. Още повече, че е невероятно чист.