Съмърсет Моъм - Театър

Първата година на брака им щеше да бъде много бурна, ако Майкъл не беше толкова уравновесен. Само радостта от това, че е получил хубава роля, предпремиерната треска, или възбудата след някоя вечеринка, на която бе изпил няколко чаши шампанско, бяха в състояние да насочат практичния му ум към любовни помисли. Никакво ласкателство, никаква съблазън не можеха да го прелъстят, ако на другия ден го очакваше някаква делова среща, за която бе нужна свежа глава, или пък му предстоеше игра на голф, за която му беше нужно точно око. Джулия му правеше безумни сцени. Ревнуваше го от приятелите му в Клуба на артистите, от игрите, които го отвличаха от нея, от официалните обеди, които той не пропускаше под предлог, че трябва да се запознава с хора, които биха им потрябвали. Изпадаше в ярост от това, че когато тя стига до истеричен припадък, той остава съвършено спокоен, със скръстени ръце и с добродушна усмивка на красивото си лице, като че ли всичко това бе просто забавно.

— Нали не мислиш, че тичам подир някоя жена? — питаше Майкъл.

— Откъде да знам? Всеки може да види, че не даваш пукната пара за мен.

— Много добре знаеш, че за мен си единствената жена в света.

— Боже мой!

— Не разбирам какво искаш.

— Искам любов. Мислех, че съм, се омъжила за най-красивия мъж в Англия, а излезе, че съм се свързала с една кукла, един манекен!

— Не говори глупости. Аз съм обикновен нормален англичанин, а не италиански латернаджия.

Джулия сновеше напред-назад из стаята. Те притежаваха малък апартамент на Бъкингам Гейт, в който нямаше къде да се разгърнеш, но Джулия правеше невъзможното. Тя повдигна ръце към небето.

— Можех да бъда кривогледа и гърбава. Можех да бъда на петдесет години. Нима съм толкова непривлекателна? Така унизително да моля за твоята любов. Ах, колко съм нещастна!

— А това беше сполучлив жест, скъпа. Като че ли запращаш крикетна топка. Запомни го.

Тя му хвърли презрителен поглед.

— Ето единственото, за което мислиш. Сърцето ми се къса, а ти ми говориш за жестове, които съм направила съвсем случайно.

Но по изражението на лицето й той разбра, че тя го складира някъде дълбоко в паметта си, и знаеше: при случай Джулия щеше да се възползва от него.

— В края на краищата любовта не е всичко на този свят. Тя е хубаво нещо в подходящо време и подходящо място. Добре се развличахме през медения си месец, това е неговото предназначение, а сега е време да се заловим за работа.

Беше им провървяло. И двамата бяха успели да получат прилични роли в пиеса, която имаше успех. В ролята на Джулия имаше една силна сцена, която винаги предизвикваше бурни аплодисменти. Удивителната красота на Майкъл беше своего рода сензация. Майкъл със своята коректна предприемчивост, със своето весело добродушие им правеше прекрасна реклама и техните снимки започнаха да се появяват по страниците на илюстрованите описания. Често ги канеха на вечери и Майкъл, въпреки спестовността си, не се колебаеше да харчи пари, за да забавлява хора, които можеха да му бъдат полезни. В такива случаи Джулия просто оставаше поразена от щедростта му. Менажерът на театъра, в който играеха, предложи на Джулия главната роля в новата пиеса и при все че в нея нямаше нищо подходящо за Майкъл и на Джулия много й се щеше да откаже, той не й разреши. Каза, че не могат да си позволят чувствата им да пречат на работата. А скоро и Майкъл получи роля в една историческа пиеса.

Когато избухна войната, и двамата бяха на сцената. За гордост и отчаяние на Джулия Майкъл тутакси се записа доброволец, но с помощта на един от бившите колеги на баща си, който заемаше важен пост в Министерството на войната, много скоро получи офицерско звание. Когато Майкъл замина за Франция, Джулия горчиво съжали за всичките упреци, с които толкова често го бе обсипвала, и реши, че ако го убият, ще свърши със себе си. Искаше да стане милосърдна сестра и също да замине за фронта, та поне да тъпчат по една и съща земя, но Майкъл й обясни, че неин патриотичен дълг е да продължава да играе, и тя нямаше сили да се възпротиви на молбата му, която можеше да се окаже последна. Майкъл от душа се наслаждаваше на войната. Беше много популярен в полковия клуб и старите кадрови офицери го приемаха като свой човек, независимо от това, че е актьор. Като че ли семейството на потомствени военни, от което произлизаше, бе оставило своя отпечатък върху него, защото той инстинктивно започна да се държи и дори да мисли като професионален офицер. Проявяваше такт, умееше да се държи в обществото, ловко пускаше в ход връзките си и просто неминуемо щеше да попадне в свитата на някой генерал. Прояви се като добър организатор и прекара последните години от войната в състава на Главното командване. Завърна се с чин майор и с кръста и ордена на Почетния легион.