Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

— Побързай. Слагай всичко тук. Да вървим.

Специ прибра всичките си неща в торбата и се обърна да излиза, но се оказа, че пазачът е препречил вратата.

— Преди да си тръгнеш — каза той, — трябва да почистиш килията си.

Специ реши, че мъжът сигурно се шегува.

— Не съм искал да идвам тук — каза той, — затвориха ме напълно незаконно. Ако искаш да е чисто, почисти си я сам.

Пазачът присви очи, хвана желязната врата и я затръшна под носа на Специ. После я заключи и изсъска:

— Щом толкова ти харесва, стой си тук! — След което се обърна и тръгна по коридора.

Специ не можеше да повярва на очите си. Хвана се за решетките.

— Слушай, идиот такъв! Знам как се казваш и ако не ме пуснеш веднага оттук, ще те съдя за незаконно задържане! Разбираш ли? Ще те докладвам.

Пазачът се спря, после направи още няколко колебливи крачки към поста си, накрая бавно се обърна, тръгна назад и отключи вратата. Специ беше предаден на друг пазач с каменно лице, който го отведе до чакалнята.

— Защо не ме пускате? — попита Специ.

— Има някои документи за оправяне. Освен това… — Пазачът се поколеба. — Имаме проблеми с опазването на обществения ред отвън.

Специ най-накрая излезе от затвора „Капане“, носейки голямата черна торба; беше посрещнат с възторжен рев от събралата се отвън тълпа от журналисти и зяпачи.

Пръв ми се обади Николо.

— Страхотни новини! — извика задъхано той. — Специ е свободен!

Двамата със Специ проведохме дълъг разговор онзи ден и той каза, че отива с Мириам на почивка, само двамата. Но само за няколко дни.

— Минини — каза той, — ме вика обратно в Перуджа за нов разпит. На 4 май.

— За какво? — попитах слисано.

— Подготвя нови обвинения срещу мен.

Минини дори не беше изчакал писменото решение на Апелативния трибунал. Той беше обжалвал освобождаването на Специ пред Върховния съд.

Тогава зададох въпроса, който ме мъчеше от седмици.

— Защо Руоко го е направил? Защо си измисли историята за железните кутии?

— Руоко наистина е познавал Антонио Винчи — отвърна той. — Каза, че Игнацио му разказал за железните кутии. Игнацио е нещо като старейшина на сардинците… Откакто ни арестуваха, не съм говорил с Руоко, така че не знам дали той си го е измислил, или Игнацио е замесен по някакъв начин. Руоко може да го е направил за пари — от време на време съм му давал по няколко евро, за да си покрие разходите, да си купи бензин за колата. Но никога не са били много. А той също пострада — затвориха го като мой „съучастник“. Кой знае? Може пък историята да е вярна.

— Защо Вила Бибиани?

— Просто на нея са попаднали. А може би сардинците наистина са използвали някои от старите къщи.

Специ ми се обади на 4 май, веднага след разпита. За моя изненада беше в отлично настроение.

— Дъг — каза той, заливайки се в смях, — разпитът беше страхотен, просто прекрасен. Един от най-прекрасните моменти в живота ми.

— Разкажи ми.

— Тази сутрин — започна Специ — моят адвокат ме взе с колата си и спряхме до павилиона да си купя вестници. Не можех да повярвам на очите си, когато видях заглавието на първа страница. Той е тук при мен, ей сега ще ти го прочета.

Настъпи драматична пауза.

— „Шефът на GIDES Джутари обвинен във фалшифициране на доказателство.“ Bello , а?

Аз се засмях весело.

— Фантастично ! Какво е направил?

— Не е свързано с мен. Казват, че е подправил запис на някакъв разговор с друг човек, свързан с разследването на Чудовището — важен човек, съдия. Но има нещо още по-хубаво. Сгънах вестника така, че да се вижда заглавието, и го взех със себе си на разпита при Минини. Когато седнах, поставих вестника на коленете си, така че заглавието да е обърнато към него.

— Какво направи, когато го видя?

— Въобще не го видя! Минини не ме погледна нито веднъж, през цялото време гледаше встрани. Разпитът не продължи дълго — позовах се на правото си да не отговарям на въпроси и това беше. Пет минути. Странното е, че стенографът забеляза заглавието. Видях го как се криви, за да може да го прочете, а след това горкия човек започна отчаяно да жестикулира, за да привлече вниманието на Минини! Но без успех. След миг напуснах кабинета му и докато все още бях в коридора, видях, как вратата му се отваря със замах, офицерът карабинер хуква надолу по стълбите и излита навън към най-близкия павилион. — Той се засмя злобничко. — Очевидно Минини още не беше чел вестниците! Не знаеше нищо за това!