Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Кимнах в знак на благодарност, макар да не вярвах на нито една от думите му. За Агента маниак бях сигурен, че ще се отнесе справедливо към мен; той беше човек на честта. Но не и Копелето — той не можеше да ме търпи. Виж, по отношение на Вещицата не бях съвсем сигурен. Според Магнум тя поначало мразела мъжете — включително Агента маниак и Копелето, — така че не се очаквало да има някакво особено отношение към мен. В такъв случай най-големият ми проблем си оставаше Копелето. Все пак съществуваше надеждата, че ще напусне службата, преди да се стигне до издаването на присъда срещу мен. Тогава всичко щеше да е наред.

Затова отвърнах страшно скромно:

— Вярвам ти, Джоел, и както Грег вече съобщи, твърдо съм решен да ви сътруднича. Така че задавайте всички въпроси, които ви дойдат на ум, а аз ще се старая да ви дам точни отговори.

— Вярно ли е, че си потопил яхтата си заради застраховката? — изстреля Вещицата. — Да чуем истината.

Изгледах я и й пуснах студена усмивка. На масата имаше висока гарафа с вода и шест чаши, едната от които бе наполовина пълна. Какво ли щеше да стане, ако лиснех чашата в лицето й? Сигурно щеше да се разпищи: „Помощ! Топя се! Топя се!“. Но предпочетох да запазя мисълта за себе си и просто й казах:

— Не, Мишел. Ако исках да я потопя заради застраховката, нямаше да го направя, докато съм с жена си на борда.

— Защо пък не? — контрира ме Вещицата. — Та това е идеално алиби.

— Но и идеален начин да се самоубие — сряза я Агента маниак. — Хванала го е буря, Мишел. Вземи да прочетеш „Яхтинг магазин“ 10 10 Yachting Magazine (англ.) — „Списание за яхтсмени“. — Б.пр. , там всичко това е описано.

Магнум се намеси с огромна самоувереност:

— Желая да уверя всички присъстващи, че Джордан не е потопил яхтата си заради застраховката. Нали така, Джордан?

— Абсолютно — отвърнах. — Макар да не отричам, че най-откровено я мразех. Петдесетметрова плаваща мъка. Постоянно се повреждаше, а разходите й бяха по-големи от бюджета на Хаити. — Свих невинно рамене. — Така че всъщност съм доволен, че потъна. — Тия да не би да очакват да чуят цялата история с потъването на яхтата? Защото наистина си беше нещастен случай. Виновен бях единствено за вземане на погрешно решение, но до известна степен имах оправдание: дрогата, която бях поел, бе достатъчна да упои цялото население на Гватемала и поради тази причина бях принудил капитана да поведе яхтата право насред осембалова буря, че да утоля причинената ми от наркотиците скука.

— Както и да е — рече Магнум, — това отговаря на въпроса ти, Мишел. Нещастен случай, нищо повече. — Кимнах в знак на съгласие, придобил самоувереност от първоначалната размяна. Оказала се бе напълно безвредна, а ние с Магнум се държахме чудесно, с което неутрализирахме магията на Вещицата. Поне така си мислех, докато Копелето не каза:

— А вярно ли е, че докато яхтата е потъвала, си се обадил на Дани Поуръш и си му казал, че в задния ти двор си заровил десет милиона долара кеш, та ако с жена ти загинете, да ги изкопае и да ги предаде на децата ви?

Огледах стаята за поверителни разговори и установих, че всички погледи са вперени в мен, включително този на Магнум. Агента маниак имаше кисела усмивка, която можеше да се тълкува като: „Виждаш ли, Джордан, ние знаем неща, за които дори не си си помислял!“. На лицето на Мормона обаче личеше една доста палава усмивка, в смисъл „Готов съм да си делнем десетте милиона, ако ми предадеш картата за местонахождението на съкровището и изолираш останалите от участие!“. Но както Вещицата, така и Копелето гледаха намръщено, един вид „Хайде, опитай се само да ни излъжеш и гледай какво ще стане!“.

Но най-смешното е, че си нямах и най-малката представа за какво става дума. Поне по три причини бях удивен: първо, понеже в задния си двор не бях заровил дори десет долара , камо ли десет милиона; второ, понеже нямаше начин да им го докажа, освен ако не завлечах Агента маниак в двора си с кирка и лопата, че да разкопае двадесет и четири декара доста скъпа бермудска трева; и трето, понеже самата формулировка на въпроса на Копелето съдържаше намека, че сведенията им идват от самия Дани Поуръш, което значи, че и той им сътрудничи.

А това беше и хубаво, и лошо. Хубавото бе, че в такъв случай няма да съм принуден да сътруднича срещу него, както бе предсказал и самият Магнум: „Всичките ти приятели ще сътрудничат, така че няма да ти се наложи да ги накисваш“. Но не толкова хубавото бе, че Дани се явяваше дясната ми ръка, а това значеше, че за всичко, казано от мен, ще търсят потвърждение и от него. С други думи, ще трябва много да внимавам и да избягвам чистокръвните лъжи. Никак нямаше да им е трудно да ме изловят. Единствената ми надежда бе да премълча определени факти. Разликата между укриване на сведения и пропуск в паметта не е кой знае колко голяма.