Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Добре дошъл в Отбора на САЩ! — каза ухилено Агента маниак и подаде дясната си ръка, на чиято китка се открояваше черен пластмасов часовник с кръгъл циферблат и с препоръчителна цена някъде под $59,99.

Ръкувах се предпазливо и се опитах да доловя иронията на лицето му. Не открих нищо друго обаче, освен най-искрена усмивка.

— Благодаря — отвърнах. — Очаквах известно злорадство. — И свих рамене. — Не че не ти се полага…

— Злорадство ли? — обади се Мормона. — Та той само страда, откакто те хвана! За него върховното удоволствие беше самият лов, нали така, Грег? — и хвърли поглед на Агента маниак.

Агента маниак забели очи и поклати глава.

— Абе няма значение — и ми се ухили отново, само че този път с примес от тъга. — Важното е, че най-сетне кандиса да се включиш в отбора на добрите. И съвсем правилно постъпваш. Съвсем правилно.

— Да, ама се чувствам като гнида — свих пак рамене.

— Но ти не си гнида — отвърна моментално оня.

— Ни най-малко — добави Мормона със зъбата мормонска усмивка. — Ти си нещо далеч по-гадно от гнидата! — И пусна задушевен мормонски смях, после подаде богобоязливата си десница за мормонско ръкостискане.

Ухилих се на любезния тип и се здрависах учтиво. После спрях за секунда да огледам хубаво новите си приятели. И двамата носеха тъмносини костюми, свежи бели официални ризи, консервативни сини вратовръзки и черни обувки с връзки. (Типичната униформа на федерално ченге.) И, честно казано, съвсем добре изглеждаха: всичко им бе по мярка, а костюмите бяха огладени по най-съвършен начин.

И все пак аз бях далеч по-изтупан от тях. Отдавах голямо значение на външния си вид за първия ден, в който щях да започна да портя, затова бях подбрал най-старателно облеклото си. Бях в еднореден морскосин шевиотен костюм, струващ две хиляди и двеста долара, бяла официална риза от Оксфорд с консервативни копчета на яката, стабилна морскосиня вратовръзка от крепдешин и черни обувки с връзки. Но за разлика от техните, моите не бяха груби, а от мека, еластична напа, изработени по поръчка в Англия срещу хиляда и осемстотин долара. Едно на нула за мен! — рекох си. Категорично ги бия по отношение на обувките.

И на часовниците.

За днешния празник се бях накиприл с швейцарския си „Таба“, на стойност двадесет и шест хиляди долара, с шоколадова на цвят каишка и солиден бял правоъгълен циферблат — от онези ултрафини швейцарски механизми, които за знаещите излъчват охолство, но не значат нищо за хора с доходите на Коулмън и Макрогън. Много хитро си бях оставил „Булгари“-то у дома. Щото какъв е смисълът да предизвикаш завист у новите си приятели, а пък и дали вече нямат правото да откачат часовника от шибаната ми китка и да си го сложат на своята? (Военен трофей, един вид.) Хм… Ще трябва да питам Магнум по въпроса.

Не бяхме приключили ръкуването си с Мормона, когато той добави:

— Ама ти наистина постъпваш съвсем правилно, Джордан. Добре дошъл в Отбора на САЩ!

— Да бе — отвърнах иронично. — След като нямам друг избор, нали?

И двамата свиха устни и бавно кимнаха, сиреч: „То човек като заплаши да подведе жена ти под отговорност, май не ти остават много варианти, нали така!“. След което Коулмън каза:

— Във всеки случай извинявай за тайнствеността, но се бояхме някои твои приятели да не те проследят. Така че ще те повозим известно време по улиците на Бруклин, да се отървем от евентуални „опашки“.

Прекрасно, рекох си! Агента маниак явно разполага с неизвестна за мен информация — като например, че някой ме предпочита мъртъв. И през ум не ми беше минавало, че около цялото ми сътрудничене мога да стана жертва на покушение; но сега, като си помислих, осъзнах колко много хора би ги устроило. Няма ли да е най-добре да извърша покушение срещу себе си още сега и да спестя усилията на останалите? Да не говорим колко хубаво ще й стане на Графинята. Ще танцува върху гроба ми и ще скандира: Кървави пари! Кървави пари! После ще запали жертвен огън и ще хвърли в него брачното ни свидетелство.

Боже мой, трябва да се стегна! Да се фокусирам върху проблемите си. Да прогоня оная руса гад от мислите си. Сега е нужно да заостря вниманието си върху тия две гадни копелета. Поех дълбоко въздух и казах:

— Кой, смятате, може да е по петите ми?

Агента маниак сви рамене:

— Откъде да знам. Ти кой смяташ, че може да е по петите ти?

И аз свих рамене.

— Откъде да знам. Най-вероятно всички, не мислиш ли? — Млъкнах за миг. — Всички, освен жена ми. Щото на нея хич не й пука къде съм и какво правя, стига да съм по-далече.