Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Нима? — каза Агента маниак. — Кое те кара да мислиш така?

— Това, че ме ненавижда! Затова мисля така, да му еба майката!

„И понеже снощи ми заяви, че повече няма да ми пуска“, добавих на себе си.

— Хъ! — измърмори онзи. — Това ме изненадва.

— Така ли? И защо?

Агента маниак пак сви рамене.

— Откъде да знам… Онази вечер, когато те задържахме, останах с впечатлението, че истински те обича. Ако трябва да съм точен, аз дори я попитах обича ли те, и тя ми отвърна, че те обича.

— Вярно е — добави Мормона.

Присвих очи, сякаш съм объркан.

— На вас пък за какво ви е дотрябвало да питате жена ми за такива неща? Това не е ли доста встрани от утъпканата пътека?

— Ами-и — обади се Агента маниак — нямаш си представа колко неща може човек да научи от съпруга, на която й е крив светът. Има случаи, в които още докато извеждам закопчания в белезници съпруг, жената почва да крещи: „Мъжът ми крие пари в мазето! И лъже в данъчните си формуляри!“ — И Агента маниак се изкикоти. — Но твоята не е такава. И дума не обели.

— Нито една — допълни Мормона. — Може и да бъркам… но ми се струва, че жена ти все още те обича.

— Съжалявам, че ще ви прекъсна веселието — продума Коулмън, — но трябва да се пораздвижим. Пък и тук вони като на…

— Кучешки лайна? — подсказах.

— Да, общо взето си прав — отвърна ми той, отвори задната врата и ми кимна да вляза. — Излегни се на задната седалка и гледай да не си показваш главата, окей?

Изгледах Агента маниак в продължение на доста секунди, чудейки се дали не намеква за разположен някъде отвън снайперист, готов да ми пръсне главата. Но отхвърлих мисълта като абсурдна: та нали, в края на краищата, ако някой си е наумил да ме убива, ще намери далече по-подходящ момент, отколкото когато съм под закрилата на двама агента на ФБР!

Затова вдигнах самоуверено рамене и се качих, след което поехме из миризливото черво на Сънсет Парк. Направихме поредица от леви и десни завои, тук-таме и по някой обратен, че да сме се отърсили от въображаемия преследвач. Междувременно водехме неангажиращ разговор, тъй като и на тримата ни бе ясно, че не бива да обсъждаме важни неща в отсъствието на моя адвокат.

За голяма моя изненада и двамата ми се сториха истински загрижени за разпадането на брака ми и най-вече за влиянието, което ще окаже на децата. Докато повторно разказаха историята как Графинята обявила, че ме обича, вечерта когато ме задържаха, усетих, че духът ми се повдигна. Още повече че, и според двамата, щом преминел първоначалният шок, тя щяла да предпочете да остане омъжена. Тук обаче усещах, че грешат; познавах Графинята много по-добре, отколкото те. Щом като е решила веднъж да се махне, неминуемо ще го направи.

Докато стигнем до моста „Бруклин“, настроението ми съвсем помръкна. Времето изтичаше и аз все повече се приближавах към точката, от която връщане няма. Управлението на ФБР бе съвсем наблизо, на по-малко от пет минути път.

Да, рекох си, в едно поне съм сигурен: предстоят ми доста тежки дни. Единственото неизвестно бе доколко дълбоко ще е падението ми. Поех дълбоко въздух и направих опит да се стегна, но не се получи.

Предстоеше ми да пропея съвсем скоро на улица „Съдебна“.

Нюйоркското районно управление на ФБР е разположено на двадесетия, двадесет и първия и двадесет и втория етаж на една кула от бетон и стъкло, която се издига на четиридесет етажа над Манхатън, в район, известен с името Трибека, от триъгълника под Канал Стрийт, в който освен това се намират и Уолстрийт, Федералният съд, Световният търговски център и най-малко уважаваната правителствена институция — Службата за имиграция и натурализация.

Изминах дългия тесен коридор в приземния етаж на сградата с Коулмън и Макрогън от двете ми страни. Коулмън току-що ми бе обяснил, че сме в онази част на сградата, където се провеждат поверителните разговори със свидетели.

Кимнах учтиво и продължих да вървя, потискайки желанието си да го питам под „поверителен разговор“ ФБР „разпит“ ли разбира, или не. Така или иначе, не се съмнявах, че тук долу са „ставали“ ред неща, които не са в духа на Декларацията за правата. (Вероятно леки изтезания, известни лишавания от сън и обичайните нарушения на неприкосновеността на личността.) Предпочетох обаче да запазя подобни блуждаещи мисли за себе си, така че продължих да кимам и да вървя — запазвайки неутрално изражение — докато ме водеха към малката „стая за поверителни разговори“ в края на коридора.