Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Край.

Именно в този миг осъзнах, че съм изгубил жена си завинаги. Каквото и да беше ни свързвало с Графинята, вече се беше скъсало. Друг въпрос беше ще се любя ли пак някога с нея, но, честно казано, това никак не ме вълнуваше. Сексуалното ми разтоварване в момента бе най-малкият ми проблем.

А там, в края на коридора, бяха най-невинните жертви на цялото положение — невръстните ни деца, на които предстоеше да осъзнаят една от най-жестоките реалности на живота: нищо не е вечно.

На следващата сутрин пак се озовах в лимузината.

Този път обаче нелегалният терорист ме караше не към мрачния чатал на Западен Куинс, а към зловонното черво на име Западен Бруклин. И по-точно проправяхме си път през демографския кошмар, наречен Сънсет Парк — толкова етнически разнообразен район — пълен с китайци, корейци, малайзийци, виетнамци, тайландци, пуерториканци, мексиканци, доминиканци, салвадорци и гватемалци, заедно с шепа забележително тъпи финландци, които от тъпота все още не са се усетили, че останалите им финландски братя още преди тридесет години са забягнали оттук, за да спасят живота си от нахлуващите етнически орди — че от гледката през прозореца на задната врата ми се стори сякаш прекосявам паркинга на Обединените нации след ракетен удар.

Въпросната част на Сънсет Парк наистина си беше жива клоака — плоска ивица от прах и асфалт, накъсана от полусрутени складове, изоставени магазини, гниещи кейове и птичи изпражнения. Центърът на Манхатън, крайната точка на днешното ми пътуване, бе само на няколко километра западно оттук, на отсрещната страна на силно замърсената река Ийст Ривър. От моята гледна точка — задната дясна седалка на лимузината — виждах водовъртежите й, извисяващия се силует на Долен Манхатън и изящната арка на моста Веразано, опираща чак в Стейтън Айлънд.

Точно по разписание, в 9:00 ч. Монсоир спря пред опушен подземен паркинг в южната част на опушена двупосочна улица. На слизане от лимузината му казах:

— Щом ми потрябваш, ще те викна по пейджъра. — И да не си посмял да взривяваш мостове в мое отсъствие, рекох си. Затръшнах вратата в лицето му и заслизах по късото стълбище към по-долното ниво на паркинга.

Чух познат глас:

— Джордан! Ела насам!

Извърнах се надясно и съзрях специалния агент Грегъри Коулмън. Стоеше пред типична за федералните служби служебна кола: с четири врати, неудряна, най-много на две години, американско производство. В конкретния случай: форд таурус в цвят бордо с леко тъмни стъкла и без буркан. Опрял се бе о задната дясна врата в победоносна поза, с кръстосани ръце.

Застанал редом с него и дружелюбно усмихнат бе стажант-партньорът му, специален агент Бил Макрогън. Само веднъж се бяхме срещали с Макрогън, вечерта, в която ме задържаха, но по някаква необяснима причина ми се струваше симпатяга. Прекалено любезен бе за агент на ФБР, макар че веднъж преминал през школовката на Коулмън, сто на сто щеше да е далеч по-малко любезен. Метър и седемдесет и осем на ръст, Макрогън бе значително по-висок от Коулмън и имаше вид на тридесетгодишен. Имаше гъста къдрава кестенява коса, широко лице и съвсем нормална физика. Пред бледосините му очи се мъдреха чифт телени очила, придаващи му богобоязлив вид. Мормон е, реших. Я от Солт Лейк Сити, я от Прово, или пък от някое планинско селце в щата Айдахо… макар че какво значение може да има това.

От своя страна Коулмън имаше вид на италианец или грък, макар заради фамилията му да предполагах да е германец. И то, изглежда, от някой баварски чукар. Беше колкото мен на ръст, малко над един и седемдесет, и надали тежеше повече от седемдесет и три кила. Имаше добре, но не прекомерно развит гръден кош, правилни, фини черти, макар и леко ръбести, и от него струеше подозрителност, най-вече към моя милост. Късо подстриганата му кестенява коса бе сресана на път на едната страна и леко посивяла по слепоочията — най-вероятно резултат от тичането му подир мен, от което всеки би побелял. Имаше маслинена гладка кожа, орлов нос, високо чело и най-пронизващите кафяви очи, които можете да си представите — по-остри от орловите. И на възраст бе горе-долу колкото мен, което ще рече, че копелето едва е навършило двадесет и пет, когато е хукнало по дирите ми! Божичко, що за чешит трябва да е някой, че да се поддаде на обсесивно-компулсивното разстройство да вкара някого зад решетките? Тоя тип май страда от яка форма на вманиаченост. Но защо точно към мен трябва да я проявява? Пълно безобразие!