Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Но ще стреляте само в гумите! — заповяда шефът. — Не в самия господин. Знаете, че не обичам такива неща.

Господин Ахтел се нацупи.

— Би трябвало да си уредиш канцелария — каза той. — И тогава би могъл да ръководиш излетите ни по телефона. Или пък с препоръчани писма.

— Да знаехте само колко по-приятно щеше да ми бъде това — заяви шефът. — Но за съжаление не мога и за секунда да ви оставя сами! Двойно повече бихме могли да печелим, ако не трябваше да играя още и ролята на бавачка!

— Типичен тилов герой! — измърмори професионалният борец.

Професор Хорн се извърна.

— Какво каза?

Другият сви глава между раменете си.

— Нищо — отвърна той.

Рощокският автобус се носеше по шосето с най-голяма скорост. Пътниците в него подскачаха върху седалките си и проклинаха като перачки…

По безлюдните междуселски пътища се стъписваха чифликчийски каруци. На една горска полянка стоеше лесничейски помощник с ловджийски кучета. Кучетата яростно лаеха.

Бяха изминали тъй около десетина минути. Най-после съзряха някакъв автомобил, който се движеше на известно разстояние пред тях.

— Сив „Опел“ — рече Паулиг. — Това е той! Ако не даде газ, след пет минути ще го настигнем!

Професор Хорн се прехвърли отпред при шофьора, седна до него и извади револвера си. Сетне се извърна и студено каза:

— Който наруши разпорежданията ми, ще върви до Берлин пеша! Който няма ум в главата, има го в краката. Ясно ли е?

Отговорът беше някакво неопределено мърморене.

В този миг сивият „Опел“ изчезна зад един завой.

Членовете на клуба за скат бяха проточили картонените си носове напред. Обхванала ги беше ловджийска треска.

— Дано да улуча там, където се целя — каза Щорм на Карстен. — В последно време съм толкова късоглед.

Той се изкиска злобно.

Автобусът беше стигнал завоя. Задните му колела се оттласнаха встрани. Паулиг натисна спирачката. Сетне гонитбата продължи. Но след малко Паулиг отново намали газта.

Само на петнадесетина метра пред тях сивият „Опел“ беше спрял до канавката на шосето. Младият мъж беше слязъл. Той стоеше до колата и разговаряше с някакъв човек, който се бе облегнал на един велосипед.

Двамата гледаха към автобуса. И човекът до колелото… беше полицай!

Членовете на клуба за скат побледняха:

— Скривайте оръжието! — викна пресипнало професорът. — Пейте!

Дребният господин Щорм даде тон за някаква песен. Останалите се присъединиха. И докато профучаваха покрай полицая и неговия приятел, постоянните клиенти на затворите размахваха пъстрите си книжни шапки и пееха с цели гърла:

Трябва да се отбележи, че гласовете на брадатите мъже трепереха от вълнение. Но полицаят дори не се опита да спре автобуса. Погледна усмихнато след него и поклати глава.

Сега Паулиг караше като дявол. Едва след другия завой се реши да понамали скоростта. И охотата към песнопение у членовете на клуба за скат се уталожи доста бавно, за да отстъпи място на съвсем обяснимо възмущение.

— Ама че мръсник! — извика дребният господин Щорм. Гласът му засече. — Бих могъл да го удуша този тип! Първо задига Холбайн под носа ни, а след това ни се подиграва заедно с някакъв полицай!

Господин Филип Ахтел размахваше яростно ръце във въздуха.

— И на тоя подлец — крещеше истерично той искате да надупчите само гумите на автомобила? Ами че това на нищо не прилича! Мястото на онзи, който иска такова нещо е в дружеството за закрила на животните, а не тук!

Професор Хорн беше побледнял. Личеше, как мускулите на челюстите мърдаха под кожата му.

— Стоп! — извика той. А когато останалите го погледнаха, каза:

— Той трябва да мине покрай нас. Ще го чакаме.

— Дадено — изръмжа Паулиг.

Автобусът забави хода си и спря.

— Достатъчно се шегувахме! — каза професор Хорн. — Този мръсен тип е в състояние да стовари полицията на главата ни! Всичко си има граници. Щом мине покрай нас — край!

— Първата разумна дума! — заяви професионалният борец. — Мога ли да помоля за предимството да си разчистя сметките с него?

— Хубаво. Друсни му един по фонтанелата, че за няколко часа да му запушиш устата!

Професионалният борец се натъжи и запита:

— Защо само за няколко часа? Защо не за няколко години?

— Нито дума повече! — каза професор Хорн.

Всички в автобуса онемяха и зачакаха сивия „Опел“.

Балоните бавно се полюшваха във въздуха.

— Внимание! — извика някой. — Иде!