Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Професионалният борец се изпъна. Предпазителите на револверите бяха свалени. Шофьорът беше в пълна готовност. Над житните нивя повяваше вятър. Класовете се покланяха в хор. Една чучулига се издигна със звучното си чуруликане към небето. Но от заканите на членовете на рощокския клуб за скат не излезе нищо!

Защото сивият „Опел“ не се зададе сам по пътя. До него се движеше с велосипеда си полицаят и разговаряше с младия човек.

Крадците бързо прибраха оръжието си и не знаеха какво да правят.

Шефът извика:

— Ще се развеселите ли веднага, бе идиоти такива? Май отдавна не сте лепили кесии?

Думите му подействуваха.

Членовете на клуба за скат се пробудиха от летаргията си. Те запяха, зареваха в дисонанс и размахаха във въздуха балоните си, сякаш се намираха на панаир.

Сивият „Опел“ и полицаят спряха.

Сега вече пътниците в съмнителния автобус счупиха и собствените си рекорди. Тяхната буйна веселост нямаше граници. Господин Филип Ахтел надаваше тиролски викове, сякаш се бе появил на бял свят в Берхтесгаден. Дребният господин Щорм пееше с фалцет. Професор Хорн се пляскаше с две ръце по бедрата като някой баварски танцьор. Карстен допълваше необходимите басови тонове.

Младият човек в сивия „Опел“ каза:

— Весела групичка! Просто да им завиди човек, господин старши! Е, хайде, всичко най-хубаво на всички!

Той вдигна за поздрав показалеца си до периферията на своята шапка и подкара със скорост на бърз влак.

Полицаят пристъпи към автобуса.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка? — запита той. — Ако ще си чупи кокалите, човек не бива да го прави без официално разрешение.

Шофьорът Паулиг яростно почна да рови из вътрешните си джобове. Най-сетне намери шофьорската си книжка и я подаде на полицая.

Полицаят се залови да провери основно документа. Накрая го върна и каза:

— Всичко е в ред! Но имайте добрината да карате по-бавно!

След това се осведоми откъде идват и накъде отиват и обърна вниманието им върху близките кръстопътища. Изглежда, полицаят разполагаше с доста време.

Сивият „Опел“ отдавна се беше изгубил от очите им.

Веднага след слизането си на щетинската гара Ирене Трюбнер и месарят Кюлц бяха отишли в полицейското управление. И сега седяха срещу съответния криминален комисар, който им съобщаваше за показанията на арестувания Рудолф Щруве. Неговият доклад беше доста подробен, а когато комисарят свърши, двамата свидетели потънаха в дълбоко мълчание.

Най-сетне господин Кюлц дойде на себе си, удари се с ръка по коляното тъй, че то изплющя, и извика:

— Брей, да му се не види! Всичко очаквах, само не това! Да беше превърнал стаята ви на трески, как да е! Истинският гняв е нещо великолепно! Или пък да ви беше казал, че няма какво да ви интересува къде е бил! Все пак някакво становище! Но да седне да ви разправя бабини деветини, че бих ходил в Бауцен, за да си побъбри с някаква си артистка и че дори не посмял да го стори — това е вече премного! Не намирате ли и вие, госпожице Трюбнер?

Ирене Трюбнер продължаваше да мълчи.

— Който лъже, той краде! — каза възмутено Кюлц. — Още веднъж се изложих от горе до долу с моето познаване на хората. Значи бил в Бауцен, тъкмо в Бауцен, а? И не пренощувал, и никого не срещнал! Изпечен мошеник е това момче, ясно!

Комисарят каза:

— Наредих да доведат тук господин Щруве. Да видим, дали и във ваше присъствие ще има очи да твърди същото.

Госпожица Трюбнер се изплаши.

— Нима той ще дойде тук? Бих искала да си отида!

— Изключено! — заяви комисарят.

Месарят Кюлц погали ръката й колкото можеше по-нежно.

— Можете да се скриете зад гърба ми — прошепна той.

Телефонът иззвъня.

Комисарят вдигна слушалката и каза:

— Доведете го в стаята ми!

Сетне се обърна към посетителите си и вдигна големия молив като диригентска палка.

— Господин Щруве ще дойде ей сега.

Татко Кюлц се разпери още повече и тикна стола си пред стола на младата дама.

Вратата се отвори.

Придружен от един полицай, влезе господин Щруве от Холцендорфщрасе. Духовитостта му се беше изпарила и той гледаше мрачно пред себе си. Пак ли щяха да го карат да разправя за вчерашното си отиване в Бауцен?

— Хвръкна ми шапката! — извика господин Кюлц.

Той посочи с протегната ръка нисичкия дебел господин с артистичната грива и след това се разсмя гръмко и с удивителна издръжливост.

Впрочем не се смееше само той. Примерът му беше последвала и госпожица Трюбнер. Вярно, нейният смях не звучеше тъй високо и далеч не толкова доволно, накрая тя дори извади батистената си кърпичка от чантата и я допря до очите си. Но и тя се беше разсмяла здравата.