Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Автобусът изчезна сред облак прах.

Едно малко момиченце бе завоювало червено балонче и щастливо подскачаше с него към дома си. Тъй във всичко има по нещо хубаво.

През това време в берлинското полицейско управление един криминален комисар разпитваше господин Рудолф Щруве, живеещ в Шарлотенбург, Холцендорфщрасе 7.

Щруве беше дребен, набит човек. С пъргави движения и с дълга руса коса като грива. Той оглеждаше стаята и като че се забавляваше.

Комисарят държеше в ръка нещо като дюлгерски молив, почукваше често с него по ръба на писалището и се усмихваше снизходително.

— Е, господин Щруве — каза той. — Дано да разбирате, че намеренията ви претърпяха неуспех. Облекчете съвестта си! Самопризнанията съкращават и нашата работа, и размера на вашето наказание.

Сетне комисарят се облегна назад в своя стол, като че седеше в театър и зачака перипетиите на драмата.

Господин Щруве се опули като жаба. Откак още в ранни зори го бяха измъкнали от леглото, бяха му се случили толкова неща, които не беше разбрал, че всъщност нищо вече не го учудваше. От друга страна, естествено бе, че той гореше от любопитство да узнае какво точно искат от него. В края на краищата то все трябваше да излезе наяве! И така, той взе думата:

— Уважаеми господин комисар, ще съм ви неизказано признателен, ако се изразите малко по-точно. Виждате, че аз на драго сърце съм готов да ви разкажа всичко, каквото искате да научите от мен. Само ако знаех за какво се отнася! Може ли да се нареди това някак?

Комисарят удари с дюлгерския молив по ръба на бюрото си.

Няма да липсва необходимото уточняване, господин Щруве, можете да бъдете сигурен.

— Радвам се.

— По чие нареждане сте ходили в Копенхаген?

Господин Щруве учудено вдигна вежди.

— Или пък сте действували на своя глава? Това, естествено, също така е възможно. Извинете, че споменавам тази възможност едва на второ място.

— О, моля ви се — отвърна Щруве. — Значи вие поддържате, че съм ходил в Копенхаген?

— Точно така. И не се съмнявам в това.

— За съжаление, вие се заблуждавате, господин комисар.

— Значи, вчера не сте бил в Копенхаген?

— Отгатнахте! Вчера не съм бил в Копенхаген. И завчера не съм бил в Копенхаген. И за да бъда кратък, никога в живота си не съм бил там! Това може е липса на образованост. Но съвсем не е причина за арестуване!

— Значи, вчера си бяхте вкъщи?

— Не — отговори господин Щруве. — Заключението ви е погрешно. Не съм бил нито в Копенхаген, нито вкъщи.

— Жалко — каза комисарят. — Ако вчера си бяхте стоял вкъщи, сега можех веднага да ви изпратя пак там. Къде бяхте вчера?

— В Бауцен.

— Къде?

— В Бауцен. Саксония. Бауцен е много живописен град. Със старинни градски стени и кули. Падне ли ви случай, непременно разгледайте Бауцен.

— На драго сърце — рече комисарят. — Благодаря ви за идеята. Значи, вчера бяхте в Бауцен в Саксония?

— Почваме да се разбираме — отвърна учтиво Щруве.

— Мога ли да ви замоля да ми назовете името на хотела, в който сте пренощували? Аз ще поискам телефонен разговор с Бауцен. Нека ми потвърдят, че сте бил там. И вие ще бъдете свободен.

Щруве мълчеше.

— Или може би сте забравил как се казва хотелът? — запита подигравателно комисарят.

— Не. Но изобщо не съм преспивал в Бауцен. Посред нощ си заминах обратно. Залъгвах се с празната надежда, че ще мога да си отспя в моето жилище в Берлин. Ако предполагах, че само след един час ще ми позвънят на вратата и ще ме докарат при вас, щях да си остана в живописния Бауцен.

— Вие сте човек без късмет! — установи комисарят.

— От какво се познавам, все съм си такъв — отвърна Щруве. — Нищо не може да се направи против това. Така си е, не ми върви.

— Как се казват вашите бауценски познати или търговски приятели? — запита чиновникът. — Надявам се, че все ще се намери някой оттам, който да докаже алибито ви.

На господин Щруве малко по малко почна да става горещо.

— Дявол да го вземе! — извика комисарят. — Сигурно не сте отишъл в Бауцен, само за да не преспите там!

— Не!

— Или пък да разгледате само старинните стени и кули?

— Не. Ходих в Бауцен, за да поговоря с някого.

— Как се казваше това лице?

— Но, моля ви се, господин комисар! Не се касае за лице, а за една дама! — Той прокара ръце през русата си гривеста коса. — В Бауцен има градски театър. И в тоя театър работи една особа от женски пол която преди време ми беше особено близка. Тогава тя още не беше в Бауцен. Отиде там за тоя сезон. Аз заминах, за да поговоря с нея. След представлението застанах при изхода за артистите и я почаках. И тя наистина излезе.