Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Комисарят забеляза търпеливо:

— Нека изчакаме. А сега бих искал да задам няколко въпроса на уважаемата госпожица. Преди всичко — къде се запознахте с господин Щруве?

— В Копенхаген.

— При общи познати ли?

— Не, господин комисар.

— Ами?

Тя отговори колебливо.

— На улицата.

— Бихте ли могла да ни опишете по-точно как стана това?

— Малко преди заминаването — заразказва тя, — исках да си купя чифт обувки, които бях видяла предния ден на една витрина, някъде между Нюторв и общинския площад. Тръгнах по улицата и затърсих витрината. Внезапно някой извика малкото ми име. Извърнах се. Беше господин Щруве.

— Откъде знаеше той малкото ви име? — запита комисарят. — Нали изобщо не се познавахте?

— Господин Щруве каза, че толкова съм приличала на братовчедката му от Лайпциг, та ме взел за нея.

Комисарят се усмихна иронично.

— Уважаема госпожице, което е премного, премного е. Не зная, дали вие сте повярвала на лъжата на господин Щруве. Във всеки случай аз не й вярвам. Абсолютно изключено! Възможно е да приличате на братовчедката му. Допустимо е да имате същото име като младата дама в Лайпциг. Но едновременно да приличате на нея и да се казвате също като нея, извинявайте, ама това е вече множко! — Комисарят погледна насмешливо господин Кюлц. — Как ви изглежда тая работа?

Татко Кюлц сви рамене.

— Звучи доста странно. Трябва да го призная.

Комисарят се обърна пак към Ирене Трюбнер.

— Какво стана след това?

— Най-сетне намерих магазина. Влязох и пробвах обувките. Изведнъж господин Щруве се появи отново там. Дори взе пакета с обувките, когато си тръгвах от магазина. На улицата го поканих да си върви по пътя.

— А после?

— После той си тръгна по пътя — отвърна тя.

— Кога се срещнахте пак?

— На следния ден по обед. В бързия влак. Той дойде в моето купе, седна срещу мен и ме запита не искам ли да се сдобрим.

Комисарят допи чашата си и бавно я остави на чинийката.

— Всичко е ясно като бял ден — каза той. — Само едно нещо не може да ми побере главата: как въпреки цялата тая предистория, все още можете да се съмнявате, че този господин Щруве е в най-тясна връзка с кражбата на миниатюрата. Ами че това е очевидно!

Оскар Кюлц се обади:

— Е, все пак случвало се е някога и нещата, които изглеждат ясни като бял ден, да заблудят човека.

— Разбира се — призна чиновникът. — Случвало се е някога. Но само някога! И то е било много отдавна. Тъй или иначе, аз предпочитам да извърша по недоглеждане някоя малка несправедливост, отколкото съзнателно да търпя една голяма.

— Тая работа не е лъжица за мойта уста — установи татко Кюлц. — Само допреди седмица смятах, че да правиш суджуци е най-ужасният занаят на тоя свят. Но сега ми се струва, че да ловиш престъпници е още по-ужасно нещо.

— Това са вече прави думи! — забеляза комисарят.

Той стана от мястото си.

— Искам да ви помоля да заминете с първия влак за Берлин и да се поставите на разположение на тамошното полицейско управление.

— На Алекс 20 20 Шеговито наименование, с което берлинчани наричат „Александерплац“ — Б.пр. ли? — запита Кюлц.

— Точно така. На Александерплац. Властите и обявената от господин Щайнхьовел голяма награда сигурно ще сполучат скоро да открият миниатюрата и крадеца й.

Той изпрати двамата до вратата. Тъкмо когато се готвеше да я отвори, телефонът иззвъня. Комисарят се върна бързо до писалището си, взе слушалката и се обади. След като послуша няколко секунди, той рече.

— Благодаря, колега! — и остави слушалката обратно на вилката.

Ирене Трюбнер и господин Кюлц чакаха при вратата. Комисарят каза:

— Току-що научих, че господин Рудолф Щруве е бил арестуван в берлинското си жилище на Холцендорфщрасе. Моля да ме извините. Довиждане!

Един автобус с около двадесетина пътници бръмчеше вече часове наред по мекленбургските шосета. Най-напред той се беше отправил на югозапад. Чак до Шверин. Сетне внезапно бе свил на изток и след дълго пътуване беше минал край Нойстрелиц.

Пътниците бяха странно нагиздени. Имаха дълги картонени носове и войнствени фалшиви бради. На главите им се виждаха големи шапки и балончета. Човекът, седнал до шофьора надуеше едно тенекиено детско тромпетче. По каросерията на автобуса беше написано с бял тебешир, че се касае за „Рощокския клуб по скат, основан и зарегистриран през 1896 година“. Насядалите в автобуса размахваха балоните си, ревяха фалшиво туристически песни, смееха се буйно и подхвърляха пиперливи забележки на жените и децата, които смаяни спираха край пътя.