Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Не.

— В такъв случай той е откраднал Холбайн!

— Виж ти, как схващаш всичко! — Професорът прокара пръсти през брадата си, сякаш искаше да я откъсне. — Да си пъха главата в моята работа! Чакай, момчето ми, ще те науча аз!

— Той излезе по-хитър от нас — установи Карстен.

— По-хитър ли? Не. Но по-хубав. Много по-хубав! Нима можех да пусна да речем Ахтел подир тая влюбена гъска? Или пък Щорм? С неговите клепнали уши? По кого ли от вас би могла да се заплесне?

— Нямам понятие — рече Карстен. — А къде е сега момчето?

Шефът запали цигара и замислено духна дим от нея.

— Струва ми се, на път към Берлин! Той, естествено, знае, че секретарката на Шайнхьовел е уведомила полицията за изчезването му. Значи, не може да се върне обратно в Копенхаген. А и другите погранични пунктове вече са уведомени.

— Ами че той се намира в съвсем същото положение като нас.

— Трябва да потеглим веднага. Все ще го спипаме някъде. Дори ако трябва да претърся с лупа пътищата за Берлин!

— Бих искал да направя едно предложение — каза Карстен.

— А именно?

— Да оставим момчето да си избяга.

— А Холбайн?

— И него!

— Да не ти е мръднало нещо?

— Не — заяви Карстен. — Нека полицията намери Холбайн, а заедно с него и крадеца! Защо искаш да си пъхнеш пръста в капан за мишки?

— И дума не може да става за такова нещо! — извика професор Хорн. — Няма да се оставя на някакъв любител да ме води за носа! Хубава работа!

— Може би той съвсем не е любител. Може да е от конкуренцията!

— И така да е! Дори да е самият Калиостро — искам да имам Холбайн. Най-напред ни пробутват един фалшификат! А след това някакво си момче, на което устата още мирише на мляко, измъква оригинала под носа ни! Това е вече много! Край!

— Твоя воля!

— След няколко минути ще напуснем Рощок. Вън вече се развиделява. От Нойстрелиц ще телефонираме в Берлин и ще сигнализираме Грауман да тръгне оттам да ни посрещне с хората си. И тогава ще смачкаме тоя Адонис! Цяла трябва да остане само миниатюрата. Нали си спомняш как изглеждаше момъкът?

— Горе-долу!

— Опиши го! Та Грауман и хората му да пипнат точно оня, който ни трябва.

В този миг на вратата се почука.

Двамата изтръпнаха. Посещение в зори, особено в стаите на съмнителни господа, рядко предвещават нещо добро. Професор Хорн бръкна в джоба, където се намираше револвера му и извика:

— Кой е?

— Камериерката — отговори глас от коридора.

— Не сте ми необходима! — извика шефът.

— Предадоха нещо за господин професора — обясни женският глас.

Карстен дръпна резето, отвори вратата, прие едно писмо и заключи отново. Даде писмото на професора.

Шефът разкъса плика и прочете написаното на листа. Чертите на лицето му ставаха все по-смутени. Накрая той захвърли писмото на килима, хвана главата си с две ръце и каза тихо:

— Това е вече премного! Човек може да получи нервен припадък от такова нещо. О, тоя мерзавец ще разбере кой съм!

Карстен вдигна писмото и го прочете. То беше написано с печатни букви и гласеше:

ВИЕ МНОГО ОБИЧАТЕ ДА ПИШЕТЕ ПИСМА. С МЕН Е СЪЩОТО, ОСВЕН ТОВА ВСЕ ОЩЕ ВИ ДЪЛЖА ОТГОВОР. ВЪПРЕКИ ДОБРОЖЕЛАТЕЛНИЯ ВИ СЪВЕТ, АЗ СИ СЛОЖИХ ГЛАВАТА В ТОРБАТА. БИХ ЖЕЛАЛ ДА ВИ СЪОБЩЯ, ЧЕ ЗАСЕГА ВСЕ ОЩЕ НЕ СЪМ ОСТАНАЛ БЕЗ НЕЯ.

НАПАДЕНИЕТО В ТАНЦУВАЛНОТО ЗАВЕДЕНИЕ НЕ БЕШЕ ЗЛЕ ИНСЦЕНИРАНО. ВИЕ НЕ МОЖЕХТЕ ДА ЗНАЕТЕ, ЧЕ И АЗ СЪМ ЛУД ПО СТАРИТЕ МАЙСТОРИ.

НАПРАВО КАЗАНО, МНОГО СЪМ ЛЮБОПИТЕН, КОЙ Е ПО-БЪРЗ, ВИЕ ЛИ? ИЛИ ЛИ ПОЛИЦИЯТА? ИЛИ АЗ?

ДОВИЖДАНЕ В БЕРЛИН!

След известно време Карстен каза:

— Ама че дръзко псе!

И потъна в мълчание.

— И да го пусна да избяга? — запита възмутен професор Хорн. — Сигурно не говориш сериозно Целият бранш ще ни се смее с месеци!

Той позвъни на камериерката.

Тя дойде, беше възпълничка и с червени бузи.

Хорн пристъпи към нея.

— Кой ви даде писмото? Пратеник ли?

— Не — каза тя. — Изглеждаше като млад човек от добро семейство. Най-напред е бил при портиера и запитал в коя стая живее господин професорът.

— Знаеше ли името ми?

— Не. Но описал господин професора. Портиерът го изпратил горе. Той ми даде писмото. И пет марки. Писмото трябвало да предам на вас. Парите — да задържа. После младият господин слезе отново долу и говори с портиера. Преди всичко искаше да знае, дали шосето за Берлин е в добро състояние.

Карстен запита:

— Как изглеждаше господинът?

— Брюнет — обясни камериерката. — Сиви очи. Строен. Без брада и мустаци. Висок метър и осемдесет и три. И номер на яката — четиридесет.