Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— У кого е миниатюрата?

— Не е у мен — каза Филип Ахтел. — Мислех, че е у Клопфер. Той беше най-близо до масата, когато светлината угасна.

— Не е у мен — отвърна човекът, който се казваше Клопфер. — Когато светлината угасна, една жена ме взе за мъжа си. Вкопчи се в мене и почна да ме нарича „Артур“. Когато най-сетне се добрах до чантата, тя беше празна. Тогава си помислих, че Пич е взел миниатюрата.

Пич беше човекът, който приличаше на професионален борец. Той поклати обезформения си череп.

— И у мен не е. Посегнах към чантата. Но докато да я напипам, някой почна да ме налага с нещо твърдо по главата и то така, че при четвъртия удар паднах. Мислех, че е у Керн.

— Не, и у мен не е — рече Керн.

— Не ме правете на луд! — извика шефът. — Дванайсет от хората ни бяха в заведението. Десетима стояха навън. Всичко беше подготвено до последната подробност. А сега всеки разправя, че миниатюрата не била у него! У кого е?

Мъжете продължаваха да мълчат. Мълчанието бе направо угнетяващо.

— У кого е? — повтори шефът. Той даде знак на Щорм и Ахтел. — Претърсете ги?

Докато Щорм и Ахтел преобръщаха всички джобове на своите колеги, професор Хорн провери револвера си. Стори го с педантичността на специалист. Сетне кимна замислено. Диагнозата изглежда беше задоволителна. Той вдигна поглед.

Господата Щорм и Ахтел бяха завършили своята дейност. Те погледнаха с недоумение шефа си и свиха рамене.

— Няма нищо — каза дребният Щорм.

— Нищо — потвърди Филип Ахтел.

Лицето му, с изключение на носа, бе силно пребледняло.

— Миниатюрата без съмнение, е била открадната от чантата! — каза Щорм. — Но не от нас!

— Полицията ще ни преследва — рече господин Ахтел. — Ние обаче, за съжаление, сме невинни!

Професор Хорн се хвана здраво за едно от копчетата на сакото си. Или го беше заболяло сърцето?

Най-сетне каза:

— Отивам в хотел „Блюхер“ и ще се свържа оттам по телефона с Варнемюнде.

— А ние? — запита Щорм.

— Всички да останат тук! — изръмжа шефът. — Само Карстен да дойде с мен!

Той затръшна шумно вратата.

Карстен побърза да го последва.

Професор Хорн сновеше като тигър из стаята си в хотела.

Карстен донесе тоалетните принадлежности от банята и подреди куфара.

— Успокой се най-сетне, шефе! — замоли го той. — Имаме вече един милион вързани в кърпа. Лойполд от вчера е в Холандия. Ван Тондерн е получил картините. Сделката е заличена.

— Трябва да зная как е изчезнал Холбайн! Трябва да зная, и толкова!

— Може би изобщо не е изчезнал — рече Карстен. — Ами ако не е бил в чантата на госпожица Трюбнер?

— Не дрънкай глупости! Разбира се, че е бил в чантата й. Когато отиде да танцува на дансинга, тя взе чантата със себе си. Момиче като нея не взима такава голяма чанта на дансинга, ако няма важна причина за това! На всичко отгоре при масата остана такъв един санбернарски пес като оня месар! Изключено!

Карстен затвори куфара.

— А как си обяснявате тогава, че когато нашите хора са бръкнали в чантата, тя е била празна?

— Ако можех да си го обясня, нямаше да беснея така!

Телефонът иззвъня. Професорът взе слушалката.

— Тук професор Хорн!… Аха! Живи ли сте още? Мислех си вече, че се разхождате на лунна светлина с лодка в морето!

Той замълча и заслуша вестите, които му съобщаваха. Внезапно лицето му се удължи неестествено. Бързо и пресипнало запита:

— Положителни ли сте?

Той отново заслуша. След това каза:

— Ти ще пристигнеш по най-бързия начин в Рощок и през следващите дни ще останеш в кръчмата. Няма да мърдаш от телефона! Ясно ли е? А Лайхсенринг ще следва момичето по петите. Какво? Да! Дори ако замине за Китай!

Професор Хорн окачи слушалката.

После набра номера на татко Либлиховата кръчма и поиска да извикат господин Щорм.

— Слушай! — заповяда той, когато Щорм се обади. — Плискайте от стареца да ви свърже с някой надежден гараж! И веднага наемете няколко таксита! След пет минути да бъдете пред университета. Не може ли? Тогава след четири минути! Защо да няма таксита? Аха… Нямам нищо против, стига да намерите нещо подобно. Да, да. Ако ще е гарга, да е рошава!

Той окачи слушалката и, клатейки глава, погледна Карстен. Сетне извика:

— Това е вече върхът!

— Кое?

— Младият човек е изчезнал!

— Кой млад човек?

— Онзи, дето се мъкнеше със секретарката на Щайнхьовел и вашия господин Кюлц!

— Значи, той не е вече във Варнемюнде?