Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Нищо повече ли не знаете?

— Това е всичко. И като преглъщам, усещам бодежи.

— Преглъщайте по възможност по-малко! — посъветва я единият стражар.

Другият запита:

— Паул, разбираш ли нещо? Аз не!

— И аз не — отвърна Паул. — Двама мъже идват, угасват осветлението и офейкват! А след това заведението прилича на битпазар.

— Може да са били хора от конкуренцията — каза гардеробиерката.

Стражарите се ухилиха. Наистина и те не знаеха нищо. Но разбираха по-добре от тия работи!

В този миг в рамката на вратата се появи едър възрастен мъж. Водеше със себе си извънредно красива млада дама, която изглежда, не се чувстваше много добре. Мъжът каза:

— Трябва незабавно да говорим с вас. Позволете да ви се представя: Кюлц!

— Жалби и претенции за вреди следва да се отправят към съдържателя на заведението — обади се единият от стражарите.

Господин Кюлц горчиво се изсмя.

— Ако съдържателят има излишни шест пъти по сто хиляди датски крони, бихме могли тогава да опитаме!

— Как тъй шестстотин хиляди крони? — запита стражарят, когото бяха нарекли Паул. — Да не би да е откраднато нещо?

— Ама че сте и вие — рече Кюлц. — Да не би да си помислихте, че електричеството тук изгасна ей тъй, за удоволствие? От дамата е била открадната една миниатюра. От… от…

— От Холбайн! — допълни Ирене Трюбнер.

— Малкото име? — запита единият от стражарите.

— Ханс — рече младата дама.

— Аха! — извика другият стражар. — Това поне е нещо! Значи, казва се Ханс Холбайн!

— Но за кого говорите вие? — попита Кюлц.

— Как за кого? За крадеца, разбира се, за Ханс Холбайн!

— Човече божи! — възкликна Кюлц. — Та Холбайн е художникът!

И татко Кюлц гордо се изпъчи. Знанието е сила.

— Крадецът е съвсем друг — подхвана след това той. — Крадецът, това са около две дузини хайдуци! Още от Копенхаген ни преследват по петите. На ферибота задигнаха от мен копието на миниатюрата. Това беше една блестяща идея на госпожица Ирене Трюбнер. Но преди малко ми върнаха обратно копието. Изведнъж го видяхме на масата. Заедно с едно писмо. А после стана тъмно. Когато светна отново, истинската миниатюра беше изчезнала от чантата на госпожица Трюбнер! Миниатюрата беше изчезнала. Крадците бяха изчезнали. Изчезнал беше и един наш добър приятел. Навярно са го отвлекли. Жалко, беше много мил младеж. От Берлин. Името му е Руди Щруве.

Госпожица Трюбнер каза:

— Дано не му се е случило нещо сериозно! — Тя помълча малко. После събра сили и продължи: — Трябва веднага да се обадя по телефона в Брюксел. Шефът ми е в Брюксел. Трябва да му съобщя за кражбата.

Двамата стражари дълго време не проговориха нито дума.

— Не приказвайте толкова много — помоли Кюлц.

— Един по един, ако обичате.

— Бихте ли ни придружили до участъка? — каза единият полицай. — Бандата не може да е много далече. Трябва веднага да уведомим околните участъци. И полицейското управление в Рощок.

Другият стражар отвори вратата.

— Заповядайте, моля!

— Само миг още! — замоли Оскар Кюлц. — Редно е да ви уведомя, че в тъмното съм хлопнал малко по-грубо главния келнер и един спедитор на име Емер. Помислих ги за крадци. — Той беше съкрушен. — Но аз върша всичко наопаки.

— В момента това не е толкова важно — заяви единият стражар.

Колегата му при вратата повтори:

— Заповядайте, моля!

Тъкмо тогава от залата докуца един келнер.

— Аха! — измърмори Кюлц. — Още не сме си платили сметката.

Ирене Трюбнер извади от чантата си една банкнота и я даде на келнера.

— Точно е — додаде тя.

Келнерът дълбоко се поклони.

— Не беше за това — обясни той. — Господата са забравили нещо на масата.

Келнерът държеше в ръката си пакетче и едно писмо.

Кюлц бързо посегна към тях.

— Фалшивата миниатюра! — извика той. — И писмото, в което ония типове така са ме наругали! Дайте ги тук! — Кюлц ги прибра в джоба си и заяви:

— Следния път сигурно ще си забравя кратуната! — Сетне се обърна към двамата стражари. — Това е то артериосклероза, господа.

Ирене Трюбнер прошепна:

— Моля ви, татко Кюлц, елате! Трябва да побързаме!

Шестте таксита отново фучаха по нощното шосе. Връщаха се в Рощок.

В последната от колите седеше белобрадият господин. Той бе свалил тъмните си очила. Постоянното гледане през черни стъкла вреди на зрението. Особено когато очите на човека са съвършено здрави.

Професор Хорн се взираше напрегнато през малкото задно прозорче на колата. По-точно казано, той не гледаше през прозореца, а през дупката, която се бе образувала, след като беше изрязал стъклото. Човек, който държи в ръка огнестрелно оръжие и очаква, че може да се приближат моторни превозни средства с полицаи, има нужда от бойница, откъдето да стреля. Но стъкло на нея не му е необходимо.