Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Вън в коридора, пред кутията с електрическите бушони, седеше на пода гардеробиерката, а чорапът, който плетеше, бе затъкнат в устата й.

И над всички тия развалини и хаос, горе в своя ъгъл, стоеше месарят Кюлц от Берлин, изправен с целия си ръст като бог на отмъщението и държеше в мощния си пестник един самотен крак от стол.

— Кой още е кандидат за болницата? — извика той и се огледа яростно. — Ще го изпратя безплатно!

Никой не се обади.

В краката му лежеше някакъв мъж, когото Кюлц бе обезвредил в мрака, като беше пристегнал така вратовръзката му, че нещастникът без съпротива се бе строполил на земята. Впрочем той беше съвсем безобиден посетител, спедитор от Гюстро.

А върху покритата с черен плюш преградка на ложата висеше с главата надолу друг човек, — главният келнер на заведението. Една бутилка от вино го беше улучила и го бе наранила леко. Той тъкмо се канеше да дойде отново на себе си.

Масата все още стоеше на четирите си крака. Но захарницата заедно с бучките захар, пепелникът заедно с пепелта и един букет от рози заедно с вазата — всичко това се намираше върху синия костюм на спедитора от Гюстро.

— Без фалшиво стеснение! — извика месарят и размаха над посивялата си глава крака на стола като ятаган. — И не се натискайте. На всеки ще дойде редът!

Госпожица Трюбнер седеше объркана в своя ъгъл. Кокетната й шапчица се беше килнала настрана. Младото момиче седеше като ударено от гръм, беше разтворила широко очи и държеше чантата си здраво притисната до гърдите.

Татко Кюлц се поогледа, кимна победоносно на момичето и каза:

— Махнаха се вече, мое мило дете.

— Кой се махна? — запита тя.

— Престъпниците — заяви гордо той. — Като изключим двамата типове, на които аз видях работата тук.

— Но единият от тях е келнер — възрази тя.

Той огледа по-внимателно човека, увиснал върху оградката.

— Много ми е неприятно!

Другият мъж, който лежеше на пода, поотпусна вратовръзката си, окашля се и прегракнало заяви:

— Аз съм спедитор. От къде на къде ви хрумна да ме душите?

— И вие ли не сте разбойник! — запита уплашено Кюлц.

— Разбойник ли? Да не ви хлопа някоя дъска?

— Ужасно съжалявам! — заекна месарят и се поклони. — Позволете да ви се представя! Кюлц!

— Емер — каза другият. — Много ми е приятно!

Той се надигна с усилие и отчаяно погледна бучките захар и розите по синия си костюм. После стана и се отдалечи, накуцвайки. Розите отмъкна със себе си.

— Е, значи, все пак съм имал право — измърмори Кюлц. — Престъпниците ги няма.

Ирене Трюбнер се усмихна. Внезапно тя отдръпна ръце от гърдите си и впери поглед в своята чантичка. Ципът беше разтворен. Тя погледна вътре, вдигна глава и побледняла като мъртвец, прошепна:

— Миниатюрата я няма!

Кракът от стол падна от ръката на Оскар Кюлц. Самият той се строполи върху един стол. Но веднага след това скочи, огледа се и каза:

— Нашият млад приятел също го няма!

— Кой? — запита тя.

— Руди Щруве.

— И той ли? — Ирене Трюбнер поклати глава и впери поглед пред себе си, сякаш недоумяваше. — И той ли?

Когато пристигнаха двамата стражари от полицейския участък, около тях се струпаха летовници с пострадали дрехи и костюми. Крещяха във всички тоналности, че трябва да получат обезщетение.

— Това не е наша работа — заявиха стражарите. — Отнесете се до съдържателя.

Посетителите се втурнаха или закуцукаха към бюфета — кой както можеше. Зад тезгяха стоеше управителят и обръщаше ракия след ракия. Той беше вече накрая на нервите си и довършваше на бърза ръка една бутилка, която по чудо беше останала здрава.

Двамата стражари прегазиха през морето от развалини и се отправиха към старата гардеробиерка, за чиито преживелици вече бяха научили по телефона.

Тя седеше в коридора и държеше в разтрепераните си ръце чорапа, който плетеше.

— Вие сте видяла тия типове, нали? — запита единият стражар.

— Да — заразказва усърдно тя. — Бяха двама. Влязоха оттам, през задната врата и отвориха шкафчето с бушоните. Запитах ги: какво означава това. Но те изобщо не ми отговориха. Поисках да изтичам до кухнята и да повикам някого. Тогава единият от тях ме хвана здраво. Другият издърпа от ръцете ми чорапа. От страх устата ми се отвори. И изведнъж чорапът се намери там. Сложиха ме на стола и го обърнаха тъй, че да не мога да виждам какво правят. Е, и малко след това стана тъмно като в рог.

— А колко лампите светнаха пак?

— Тогава вече ония негодници, разбира се, ги нямаше — обясни старата жена. — Аз пък седях там и гърлото ме болеше.