Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Е, в такива излети на разни дружества няма нищо необикновено.

Все пак необикновеното беше, че щом изчезнеха последните къщи на някое селце, глъчката и веселбата в автобуса секваха като прерязани с нож. Тогава пътниците се смълчаваха, гледаха недружелюбно пред себе си и се унасяха в дрямка.

Може би не искаха да смущават спокойствието на горите и ливадите? Или обуздаваха веселостта си, за да не подплашат дивеча?

Работата не беше такава. На пътниците в тоя автобус не доставяше никакво удоволствие да се веселят! По тихите шосета тяхната буйна веселост бързо се усмиряваше и израженията на лицата им ставаха злобно разкривени.

Човекът, който изглеждаше като професионален борец, каза на Филип Ахтел:

— Спокойно можеш да си спестиш картонения нос. Истинският ти нос вече и без това изглежда достатъчно изкуство.

Господин Ахтел отвърна:

— Днес предпочитам полицията да ме вземе за член на клуба за скат от Рощок, отколкото за постоянен клиент на затвора в Пристпензее.

— Поне седалките да не бяха толкова твърди! — изръмжа недоволно Щорм. — Човек може да получи възпаление на сляпото черво!

— Взимай пример от нас — рече Карстен — и не сядай точно върху сляпото си черво!

Зад шофьора, който също бе член на дружеството, седеше професор Хорн. Той нямаше вече брада, бе съвсем гладко избръснат, поглеждаше често една географска карта, сложена на коленете му и се ориентираше по нея. Изведнъж той извика:

— Внимание, приближаваме село! Бих желал да ви замоля този път да бъдете по-весели! В Нойстрелиц се държахте тъй, като че ли се връщате от някое погребение.

Членовете на клуба за скат оправиха картонените си носове и бради, окашляха се хубаво и по съвета на Щорм запяха:

Намекът за „дългото лежане“ раздразни дотолкова господин Ахтел, че той почна да пее фалшиво.

Стигнаха селото. Жителите любопитно се спираха. Децата скачаха покрай автобуса и се мъчеха да докопат някой балон. А маскираните постоянни посетители на затвора крещяха тъй разпалено песните си сред летния въздух, че дим се вдигаше.

В този миг шофьорът удари спирачките. Пътниците в автобуса връхлетяха един върху друг и един през друг.

— Какво има? — запита шефът.

— Нашият момък е спрял при бензиностанцията.

Изведнъж пътниците се умълчаха.

— Ще се развеселите ли веднага, негодници такива? — изръмжа заплашително професор Хорн.

Тутакси всички станаха пак шумни и весели. Около спрелия автобус се насъбраха ратаи, моми и ученици. Настана пъстра бъркотия. Селяни надничаха любопитно от прозорците на своите къщи. Една волска кола се промъкна покрай автобуса. Единият вол спря и не искаше да продължи. Някого балона се издигнаха във въздуха. Децата се разкрещяха и се сборичкаха от възторг. Сцената заприлича на наедно празненство.

— Шефе! — каза дребният господин Щорм. — Защо го няма момчето в автомобила?

— Паулиг да иде да види какво става! — заповяда Хорн.

Шофьорът слезе от автобуса и се отправи към бензиностанцията, за да събере предпазливо сведения.

Останалите нервничеха и докато се шегуваха със селското население, в главите им напираха редица въпроси. Къде беше младият човек, когото преследваха? Повредена ли беше колата му? Защо не се връщаше в нея, след като беше слязъл? Какво, дявол да го вземе, означаваше всичко това?

Най-сетне шофьорът Паулиг се върна. Бързо се качи на мястото си, даде газ и подкара автобуса. Същевременно обясняваше припряно:

— Колата е била наета. Тук младият човек я сменил с друга. В Гранзее ще смени пак. По тоя път това е обикновено нещо с наетите коли.

— А в Берлин? — запита професор Хорн.

— В Берлин трябва да предаде колата, взета от Гранзее, при „Кинаст“ — обясни шофьорът. — Това е гараж, близо до Щетинската гара.

Професор Хорн се усмихна доволен.

— Отлично! В Гранзее ще спрем за минута. Ще се обадя още веднъж по телефона на Грауман. Да постави няколко души на пост пред берлинския гараж. Сега вече нашият млад приятел е в клопката.

— Дори ако преди това полицията прибере нашия клуб за скат — мрачно каза Карстен.

Господин Ахтел го сръга в ребрата. Другите пееха, ревяха и махаха с ръце. Жителите на селото също махаха. Монтьорът при бензиностанцията поздравяваше по войнишки и се смееше от сърце. Децата, които бяха тичали покрай колата, спряха. Бяха се задъхали здравата от смях и тичане.