Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Старият човек уморено вдигна ръце и пак ги отпусна. Чистосърдечното му лице беше изпълнено с тъга.

— И после? — запита предпазливо госпожицата.

— После най-напред измъкнах шиша. А като затворихме магазина, направихме сметката. Точно както всяка събота. Само че аз вършех всичко като курдисана машинка. Вечерта отидохме при Хедвига и Георг. Ото и жена му също бяха там. Приказвахме за оборота, за цените на едро и за децата. Фриц хванал в училище магарешка кашлица. А малкият Курт казал, че като порасне щял да стане главен майстор в месарското сдружение.

Оскар Кюлц измъкна своята носна кърпа и избърса челото си, върху което бръчките изпъкваха като неизписани нотни петолиния.

— Обичам семейството си — каза той, — обичам и професията си. Но изведнъж всичко ми дойде до гуша. Машината за колбаси, в каквато съм се превърнал, внезапно престана да работи. Късо съединение! Край! Нима наистина трябва само да работим? И да мислим само за другите? Нима светът е красив, само за да тичаме по него в галоп, без да се извърнем дори от кланицата направо към гробищата?… На всеки човек се случва да помисли веднъж и за себе си. Та само дъртият Кюлц ли не бива да го стори?

Той поклати глава.

— Може би на дроздовете трябва да се забрани с полицейска заповед да пеят. Може би. А може би не. Това не е по моята специалност. Във всеки случай в неделя се надигнах още в зори, в пет часа. На Емилия — това е жена ми — казах, че ще ида в Бернау на гости на Зелбман (с него навремето бяхме заедно калфи при Шмиц в Потсдам). Сетне взех пари и потеглих към Щетинската гара. Там проверих кога има бърз влак. По възможност по-далеч. И в неделя следобед бях в Копенхаген.

При спомена за бягството си той се усмихна. Усмихна се като момче, което е офейкало от училище. Но като се имаха предвид рунтавите му сиви мустаци, усмивката му се яви някак с голямо, много голямо закъснение.

— Господин Кюлц — каза госпожицата. — Вие сте стар грешник.

— Не думайте такива неща!

— Поогледахте ли се наоколо поне както трябва? — запита тя.

— О, да! — каза той. — Достатъчно. Бях в Роскилде. Бях и оттатък, в Малмьо. Ходих на гроба на Хамлет. Макар да е твърде съмнително, дали той лежи вътре. Бях и горе, в Гилелейе, и се къпах в морето. Мила госпожице, иде ми с часове да си удрям плесници, дето не съм почнал по-отрано да разглеждам света.

— А колко пъти — запита тя — писахте на семейството си?

— Нито веднъж — заяви той. — Ще има да се чудят, колко се бавя в Бернау!

— Извинете — каза сериозно госпожицата, — но това решително надхвърля всички граници! Та вашата жена най-късно в понеделник сутринта е телефонирала в Бернау и е разбрала, че съвсем не сте ходил там!

— Мислите ли? — попита той. — Впрочем това може да се очаква от Емилия.

— Може би смятат, че ви се е случило някое нещастие! И сега семейството ви тръпне от хиляди опасения.

— Нека тръпне! — каза невъзмутимо той. — И Кюлц иска веднъж да се види на спокойствие. Най-сетне човек не е дядо Коледа!

Госпожицата позамълча. След това каза:

— Вярно е, че аз не знам точно как се чувства човек като месар и дядо.

— Така е — рече той.

— Но знам едно. Че още сега, без всякакво отлагане, ще купите една картичка с изглед и ще пишете на жена си. Във фоайето на хотела има картички.

Кюлц погледна госпожицата изкосо. Тя каза:

— Моля ви да го сторите!

Той направи усилие, стана, закрачи към хотела и измърмори:

— Ето, пак попаднах под чехъл!

Във фоайето на хотела имаше щанд. Кюлц извади очилата си от калъфа, сложи ги и заразглежда картичките. След дълго търсене избра един великолепен изглед на пристанището, тикна картичката под носа на продавачката и каза:

— И една марка от шест пфенига. Или за Германия струва повече?

Продавачката не откъсваше очи от устните му, мъчейки се да разбере какво иска да каже.

— Марка от шест пфенига — изръмжа той. — И то малко по-скоричко!

Тогава един дебел господин, който се отличаваше с доста щръкнали уши, се обади до него:

— Тук едва ли ще може да получите марки от шест пфенига! Пък и няма да ви свършат много работа.

— Нека тогава ми даде марка от дванайсет или петнайсет пфенига!

Дребният господин поклати глава.

— Тук няма и такива.

— Нищо не разбирам. Който продава пощенски картички, трябва да има и марки.

Дребният господин се усмихна и ушите му щръкнаха още повече.

— Марки има — каза той, — но не немски… Може би ще опитате с датски?