Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Другият господин беше дребен и мършав. Не беше съвсем младо и лицето му. Ушите му бяха разположени необикновено високо. Като на кукумявка. При това бяха клепнали встрани и слънчевата светлина прозираше през тях.

— Тая работа положително е нагласена — каза тенорът. Гласът му звучеше точно така, както изглеждаше носът му.

Дребният мълчеше.

— Би трябвало да изглежда като случайна среща — продължи другият. — Но аз не вярвам в случайността.

Дребният господин с клепналите уши поклати глава.

— И при все това е случайност — каза той. — Естествено, може да се очаква, че старият Щайнхьовел ще изпрати някого при момичето. Но да праща такъв един великан, който се явява в Копенхаген като тиролец — това е дивотия. Със същия успех би могъл да окачи на врата на тоя тип табела и да напише на нея за какво го е пратил.

— Решително бих предпочел да бъде така! — каза специалистът по червеното вино. — Все тая неизвестност!

Дребният се засмя.

— Че иди ги попитай тогава!

Другият изръмжа, изпи чашата си до дъно и пак я напълни.

— А защо все още не е предупредила, че напуска стаята си в хотела?

— Защото заминава чак утре.

— И защото е чакала тиролеца! Ще видиш, че съм прав! Това е тъй положително, както е положително, че се казвам Филип Ахтел.

— О, небеса! — закиска се дребният. — Точно толкова ли е положително? Не повече?

Господин Ахтел се ядоса.

— Престани с тия твои намеци! — каза той.

Гласът му прозвуча още по-ръждиво, отколкото преди. Той прекара нервно ръка по косата си.

— Хубавичко ти е порасла вече косицата — заяви дребният и намигна развеселено. — Наистина не ти личи, че съвсем наскоро си се завърнал от „санаториума“.

— Затваряй си мръсната уста! — каза господин Ахтел. — Впрочем тиролецът лапа за трима.

Дребният се надигна от мястото си.

— Ще телефонирам на шефа. Да чуем какво мисли той по въпроса за лапачите.

Месарят Кюлц упорито лапаше едно след друго парчетата салам. Но това бе Сизифовски труд. Най-сетне той сложи настрана приборите и салфетката, погледна недружелюбно подноса, който все още бе обилно претоварен, и сви рамене.

— Предавам се! — промърмори той и се усмихна на хубавата госпожица.

— Услади ли ви се?

Той кимна уморен.

— Що си е право — право е. Датчаните разбират от колбаси.

Оберкелнерът дойде и разчисти масата.

Кюлц извади пура, запали я и смукна с наслада от нея. Сетне преметна крак връз крак и каза:

— Да можеше да ме види сега моята бабичка как седя тук!

— А защо не сте взел със себе си и вашата госпожа съпруга? — осведоми се госпожицата. — Или тя трябваше да остане в магазина?

— Не, всъщност работата не беше така — печално отвърна Кюлц. — Тя дори не знае, че съм в Копенхаген.

Госпожицата го погледна учудено.

— И синовете ми не знаят нищо — продължи смутено той. — И дъщерите ми. И зетьовете ми. И снахите ми. И братята и сестрите ми. И внуците ми. — Той спря, за да си поеме дъх. — Чисто и просто офейках. Ужасно, нали?

Госпожицата се въздържа да изкаже мнението си.

— Изведнъж почувствах, че не мога повече — призна господин Кюлц. — Почна се в събота вечер. Как — сам не зная. Имахме много работа в магазина. Минавах през двора и исках да донеса от кланицата един шиш със суджучета. Спрях пред прозорците на кланицата. Вторият калфа мелеше говеждо. Ние продаваме доста много кайма. Да, и тъкмо тогава взе че запя един дрозд… — Той поглади рошавите си мустаци. — Може би дроздът съвсем не беше виновен за това. Но изведнъж пред очите ми изпъкна целият ми живот. Сякаш дядо господ беше натиснал някакво копче. И всичките телешки бутове, ролета, шунки и свински крака от последните трийсет години притиснаха внезапно душата ми като товар от стотици килограми. Дъхът ми спря! — Той замислено смукна от пурата. — Животът ми, естествено, не е нищо особено. Но вече не издържах. Щом си помислиш: „Е, сега си отделил нещичко наистина“, и хоп! — някое от децата иска да се жени. И трябва да купуваш магазин на някое от момчетата или на някой от зетьовете. Или пък идва брат ти, или някой баджанак, и протяга ръка да му помогнеш. Никога не ми е оставало време за самия мен.

Той наведе посивялата си глава.

— Е, и тъкмо когато ми хрумна това, оная мръсна гадинка, дроздът, почна да пее. Виждате ли, госпожице, толкова дълъг живот — а пък надлъж и шир из него само пръчки за тъпчене на суджуци, хладилници, дръвници за месо, поръчки за черва и качета със саламура! И куче не би издържало това, камо ли един месар.