Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Познавали сте Моцарт, още когато е вземал уроци по пиано при баща си! Имам доверие във вас, уважаеми господа. Дребнички сте, но пипето ви здравата сече! Позволявате ли ми да говоря с вас на „ти“?

— Моля! — промърморих аз полугласно.

— Ще се запитате може би защо не отправям молбата си към прекрасно пораслите дами от камък, които от векове насам седят на пиедесталите при входа на градината и с нищичко не са облечени.

— Ами! — рекох аз. — Джуджетата изобщо не се интересуват от такива неща. Само не забравяй, че искаш да им говориш на „ти“.

Карл кимна и колегиално потупа едно от джуджетата по каменната му гърбица.

— Драги лилипутчета — каза след това той. Вие можете да направите на вашия малък град една наистина голяма услуга. Ако някога тука при вас дойде някой от тукашния фестивален комитет и поведе с вас разговор, какъвто поведохме ние…

— Невъзможно — заявих аз.

— В такъв случай изпратете му поздрав от мен.

— И от мен! — извиках аз. — Макар че всъщност не се познаваме с него!

— И му кажете…

— Че го поздравявам още веднъж!

— Кажете му, че Австрия е имала толкова гении…

— Това човекът сигурно си го знае!

— И че само тяхната жизнерадост подхожда напълно на жизнерадостта на този град, точно както тъгата им подхожда на околната гледка, когато тя тъне в тъжни багри.

— Дано джуджетата успеят да си отбележат всичко — казах угрижен аз.

— Защо не свирят Раймонд? Или Нестрой? Защо не свирят вече и Моцарт? А? Защо вместо тях…

— Откъде пък ще знаят това тия малчугани? — казах сърдито аз и станах.

— Не съм ли прав? — запита той.

— Разбира се, че си прав — рекох аз. — А освен това пияните никога не бива да се дразнят.

— Аз ли съм бил пиян?

— Как тъй си „бил“? Че ти и сега не си по-добре!

— Аз съм трезвен като… като…

За съжаление, на мене самия не ми хрумваше никакво подходящо сравнение във връзка със степента на неговата трезвеност.

— Само че ти, ти вече си посинял! — извика в това време той.

— Аз ли? Аз съм трезвен като… никога не съм бил толкова трезвен, колкото днес!

— И аз никога не съм бил!

— В такъв случай ми се ще да видя двамата господа някога, когато са пияни — каза някой зад нас.

Уплаших се.

Но собственикът на гласа не излезе джудже. Ами най-обикновен пазач.

В спалния вагон Мюнхен — Берлин,

2 септември, през нощта

Пред мен лежи разтворена книгата с разписание на влаковете. След три минути пътническият влак Залцбург — Меран спира в Инсбрук. Тогава Констанца ще затвори за малко очи, ще ги затвори плътно и ще мисли за мен.

И аз ще сторя същото. Тоест: аз, разбира се, няма да мисля за себе си, ами за нея. Уговорихме се за това, когато тя си заминаваше тази сутрин от Мюнхен. Никога досега не бях смятал, че е възможно книгата с разписанието на влаковете да представлява дотолкова романтично четиво. Цял живот се учи човек.

Още две минути!

Утре заран тя ще бъде в Меран. А пък аз ще си бъда пак в Берлин. Следобед тя ще отпътува нагоре, към Сан Вигилио, и ще провери има ли там вече сняг. Аз пък ще подпомагам пренаселването на „Курфюрстендам“, ще мина по моста в Халензее и след това ще се разходя чак до Хундекеле.

Още само една минута!

Всъщност винаги съм изпитвал едва ли не панически страх от любовта. Това като че ли приличаше на скъперничество. Или пък на икономичност? Може би инстинктивна икономичност? Снимката на Констанца се е изпомачкала вече по ъглите.

Време е вече! Нейният влак тъкмо влиза в Инсбрук. Сега спира. Сега тя се усмихва и затваря очи, за да си спомни за мен. А ето че и аз затварям вече очи.

(Да се надяваме, че часовникът ми е верен!)

Берлин,

3 септември, преди обед

Тъкмо говорих с Констанца по телефона. Баща й е съгласен сватбата да се състои на Коледа. Сватба под коледната елха в Залцбург — това направо граничи със сензационното. Ще трябва веднага да видя точно кога се пада през тази година Коледа.

А, да, всяка година тя се пада по едно и също време.

Берлин,

3 септември, малко по-късно

Малката леличка току-що ми донесе втората днешна поща. Там, между другите писма, има и едно от валутния отдел във финансовото министерство.

Валутният отдел съобщава, че е разрешил в положителен смисъл молбата ми относно необходимата чуждестранна валута за едно лятно пътуване до Залцбург.

Драги читатели,

Не искам и няма да ви разправям за моите патила, а ще ви разкажа как, докато бях през месец януари в Мюнхен, успях да получа разрешение за едно мъничко „презгранично пътуване“ до Залцбург. Вие сега положително ще речете: „Че какво пък сложно има да идеш от Мюнхен до Залцбург.“ Вярно, на пръв поглед беше просто. Трудно обаче беше не да идеш до Залцбург ами да се върнеш пак обратно в Мюнхен. А колко хубаво би било, след като всичко си видял в австрийския град, да говориш вече окончателно с очарователния Ерих Кестнер за романа и всичко видяно на място. Обаче съответните полицейски органи казаха, че това не може да стане, че ако визата ми за Западна Германия получи щемпел при заминаването, вече не мога да се върна обратно в Мюнхен. Тъй въртях, инак суках, отговаряха ми „не може“. Докато — не знам как — споменах, че става въпрос за книгата на Ерих Кестнер „Презгранично пътуване“, която искам да преведа за българските читатели. Изведнъж двамата чиновници съвсем се промениха и аз направо не можех да повярвам, че това са същите хора. Тогава по-възрастният рече: „Донеси писмо от Ерих Кестнер, че действително случаят е такъв, и ще направим изключение да идеш до Австрия и да се върнеш.“ Така и стана. Кестнер написа писмо и когато видях Залцбург и се върнах, отидох да благодаря. А двамата чиновници казаха: „За Ерих Кестнер и неговите хубави книги всички ние се мъчим да помогнем!“