Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

И тогава с Ерих Кестнер прегледахме още веднъж „съмнителните“ места и аз писах, писах по полетата на книгата толкова, че на някои места вече нямаше къде да се пише. И едва тогава, драги приятели, седнах да ви превеждам тази много трудна като текст книга, която сега е пред вас. Писателят Кестнер се радваше. Това, че и аз ще видя тази книга вече отпечатана на български език, ме радва. Безкрайно доволен ще бъда, ако книгата зарадва и вас.

София, 29 май 1965 година

В. М.

Площадът Копенхаген, на който се издига Кралската опера, се нарича Куенгенс Нюторв. Извънредно приятен, просторен площад е той. Ако иска човек да го разгледа спокойно, което площадът заслужава, най-добре е да седне пред хотел „Д’Англетер“.

Под открито небе, на дълги редици пред фасадата на хотела, са наредени столове и маси. Посетители от цял свят седят един до друг, и докато грижливо ги обслужват, те по неволя се задоволяват с приятните страни на живота. Впрочем нито един стол и нито един посетител не са обърнати с гръб към площада. Седнали сякаш в партера на изискано обзаведен летен театър, всички гледат към фасадата на операта и се наслаждават на веселото оживление, което копенхагенските граждани са свикнали да предлагат на своите гости от чужбина.

Има нещо наистина странно в този Куенгенс Нюторв! Човек може с години да не е ходил в Дания, и през това време в редица държави да е станала революция, може узурпаторът на Афганистан да е бил обесен от сподвижниците на своя братовчед, а в Япония да са се срутили при някое земетресение най-малко десет хиляди къщи, сякаш построени от карти за игра — и все пак, щом излезе откъм Амагергаде, обърне се наляво и погледне към „Д’Англетер“, пред хотела все още седят в пет стъпаловидни редици същите онези елегантни жени и изискани чужденци, разговарят на десетина различни езици, гледат търпеливо веселото гъмжило и с усилие скриват зад равнодушното изражение на лицата си, колко им се услажда датската кухня.

На Куенгенс Нюторв времето не тече.

Ясно е, че като се вземе предвид горното обстоятелство, става излишно да се определя по-точно момента, когато месарят Оскар Кюлц прекоси тоя площад и се насочи към хотел „Д’Англетер“.

Кюлц имаше костюм от зелен импрегниран лоденов плат, кафява велурена шапка и рунтави, прошарени мустаци. В дясната си ръка държеше чепат бастун, в лявата — Грибеновия пътеводител „Копенхаген и околностите“.

До ниската дървена ограда, зад която се намираха най-предните маси, той спря и огледа замислено и колебливо посетителите, насядали по дългите редици столове. При това забеляза, че една много докарана и излъскана дама се наведе с шепот към своя събеседник, който след това го изгледа и снизходително се усмихна, сякаш му прощаваше нещо.

Това реши всичко. Ако онзи господин не се беше усмихнал, месарят Кюлц щеше да си отмине. И тогава историята, която сега постепенно започва, в края на краищата щеше да протече съвсем иначе, отколкото в действителност стана.

Така обаче Кюлц измърмори под нос думичката „рогач“ и надуто и важно се разположи край една свободна масичка. С това той попадна във водовъртежа на събитията, които всъщност никак не го засягаха и все пак в най-скоро време щяха да му струват близо три килограма от неговото живо тегло.

Когато Кюлц седна, нежният стол изстена от болка. Тутакси долетя едно пиколо и запита:

— Please, Sir? 13 13 (англ.) — Какво обичате, господине?

Посетителят бутна към тила велурената си шапка.

— Слушай, братле, аз не зная датски. Донеси ми чашка светла бира! Но голяма чашка.

Пиколото не разбра нищо, поклони се и изчезна в хотела. Кюлц потри ръце.

След малко се появи келнер във фрак.

— С какво мога да ви услужа, уважаеми господине?

Гостът подозрително вдигна очи.

— С една голяма пилзенска бира — заяви той. — Да не би да ми изтърсите сега и управителя на ресторанта, или предпочитате да подам писмена молба?

— Една пилзенска, много добре!

— И нещо за ядене. Малко мешано. Стига това да не ви създава много труд. С различни видове колбаси. Датските салами ме интересуват професионално. Аз съм берлински месар.

Келнерът не издаде мислите си, вместо това се поклони и изчезна.

Кюлц опря бастуна си до оградката, нахлузи кафявата велурена шапка върху пожълтялата му дръжка и се облегна назад в отлично разположение на духа.