Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Ирене Трюбнер се страхува

Дребният господин излезе много услужлив. Добрите хора изпитват винаги удоволствие да помагат на другите. Те са епикурейци и, вършейки добрини, задоволяват моралните си пориви.

Както и да е, месарят Кюлц държеше в ръка надлежно облепения с пощенска марка великолепен пристанищен изглед и разговаряше с дребния господин. Приказваха си вече от пет минути. Нищо не може да се сравни със симпатията, породена между зрели мъже.

Най-сетне Кюлц показа на непознатия господин портфейла си и се осведоми подробно за покупателната стойност на датските банкноти, особено в сравнение с немските пари. Дребният господин едва не забрави да му върне обратно портфейла.

Това накара двамата да се засмеят от сърце.

— А сега трябва да се върна пак на масата си — каза берлинчанинът. — Името ми е Кюлц. Много ми беше приятно.

— И на мене също — отвърна дребният господин. — Казвам се Щорм.

Двамата стиснаха ръцете си.

В същия миг пред хотела спря един вестникарски куриер, скочи от колелото си и се втурна с пакет вестници през портала във фоайето. Госпожицата от щанда погледна заглавието, отпечатано с едър шрифт на първа страница, и по бузите й избиха червени петна. Куриерът бързо изтича обратно към колелото си и припряно продължи по-нататък. На улицата минувачите бяха спрели и четяха на групи новите вестници.

Посетителите във фоайето доловиха, че е станало нещо. Те се стълпиха пред щанда и почнаха да купуват вестници. Четяха новините и един през друг приказваха на всички световни езици.

— Също като при вавилонското стълпотворение — установи Кюлц. — Впрочем никак не ме е яд, че не разбирам нито дума от тоя спектакъл.

Дребният господин кимна учтиво.

— Без съмнение. Незнанието е дар божи. Който знае много, има много ядове.

Той си купи вестник и бегло прегледа първата страница.

— Ставам вече любопитен — каза Кюлц. — Какво толкова се е случило? Да не би да има война?

— Не — отговори Щорм. — Изчезнали са художествени произведения. На стойност един милион крони.

— Аха! — рече Кюлц. — Е, тогава ще си напиша картичката.

Той подаде любезно ръка на господин Щорм и си тръгна.

Дребният господин, слисан, го изпрати с поглед. После мина през портала и седна при господин Филип Ахтел. Той също четеше току-що излезлия вестник. Проучваше най-старателно първата му страница. Сетне каза:

— Какво ли не става на тоя свят?

— Засега липсва всякаква следа от извършителите — рече господин Щорм.

— Дано да ги пипнат скоро!

— Преди да са задигнали още нещо.

— Точно така!

Те се усмихнаха прилично и помълчаха. След това господин Ахтел попита:

— А какво става с тиролеца?

Щорм раздразнено премигна по посока към Кюлц, който, привел гръб, пишеше картичката си.

— Отначало го взех за глупак. Но вече не ми се вярва. Толкова глупав човек изобщо не може да бъде! Преструва се. Впрочем намирам, че е изключително тъпо да се правиш на толкова глупав.

— Това не е чак най-лошата тактика! А какво казва шефът?

— Да го следя. А на тебе ще прати Карстен!

Щорм посочи с глава към Кюлц.

— Оня ме попита какво пишело във вестника. Казах му. Той отговори „Аха! Е, тогава ще си напиша картичката.“ Забележително, а?

— Опасен дядка — отвърна господин Ахтел. — Безобидните са най-лошите.

Оскар Кюлц бутна настрана картичката, пъхна молива обратно в тефтерчето си и въздъхна с облекчение. Сетне се обърна към госпожицата.

— Бихте ли се подписали и вие? — запита той. — Тогава моята Емилия ще почне да ревнува, а това винаги е много смешно.

Той добродушно се засмя.

Госпожицата написа един ред и сложи картичката обратно на масата. Татко Кюлц я взе и прочете какво беше написала събеседничката му.

— Много благодаря! — каза той. — Много благодаря, госпожице Трюбнер!

— Моля.

— Трябва да се ожените скоро — каза замислено той.

— Защо пък?

— Защото името ви е толкова тъжно! 14 14 Ако се преведе буквално, името „Трюбнер“ би значило „Тъжовникова“ — Б.пр. Познавах един човек, той се казваше Шмерц. 15 15 „Шмерц“ — „Страдалников“ — Б.пр. Беше един от най-нещастните хора, съществували някога на тоя свят.

— Защото се казваше Шмерц ли?

— Сигурно! На него дори и женитбата не помогна!

— Навярно защото и след сватбата пак се е казвал Шмерц — забеляза тя остроумно. — Но все пак: не мога да се омъжа за първия срещнат човек, само защото се казва Фрьолих или Лустиг! 16 16 „Фрьолих“, „Лустиг“ — „Веселяков“ — Б.пр.