Джой Филдинг - Кукла на конци

Мъжът, наричащ себе си Джон Молинс, повтаря наум тя и се пресята за сапуна. Прокарва го по гърдите си и чак тогава осъзнава, че не го е разопаковала.

— Ха! — Отново се засмива. Смехът й прераства в писък, когато разкъсва опаковката и тя остава да плува на повърхността на водата, а сапунът потъва. Възможно ли е нещо от това, което й каза Рейчъл Молинс, да е вярно? Че мъжът, наричащ себе си Джон Молинс, не е той? Че е самозванец, който е убил истинския Джон Молинс преди двайсет и пет години, за да открадне самоличността му?

И какво, ако го е направил? Има ли някакво значение, дали човекът, когото майка й е застреляла, се казва Джон Молинс или не? Фактите са си факти, а в случая те са: майка й е убила човек, който може да се казва Джон Молинс, а може и да не се казва така.

— Който и да е бил, вече го няма — произнася Аманда, намира сапуна и почва да се търка с него.

Само че, ако не е бил Джон Молинс, кой е бил тогава?

И отговорът на този въпрос няма ли да предизвика дълга поредица от други въпроси?

Като например, защо майка й го е застреляла?

Наричаше го Тюрк. Явно е било някакво умалително.

— Мразя умалителни имена — Аманда шепне в хавлията, която е проснала върху лицето си. Влажната материя потъва в устата и ноздрите й като смъртна маска.

Паляче, чува някой да вика. Паляче. Паляче.

Аманда рязко отмахва хавлията от лицето си, изправя се на крака и излиза от ваната. От нея капе вода, но тя влиза в стаята и вдига телефона.

— Хотела на конферентен център „Метро“ — поръчва на оператора. — Джерод Шугър — казва, когато й се обаждат от рецепцията. — Джерод Шугър — говори на мъжа, който вдига след второто позвъняване. — Аз съм Аманда Травис. А тази нощ на тебе ти излезе късметът.

Почукване на вратата я буди в два часа през нощта.

Аманда долавя чукането като част от някакъв сън. Тя е сама в една разбита стара лодка, която бързо потъва в океана. Докато панически изтребва водата, вижда акули да кръжат наоколо. Една акула изчезва под лодката и почва да блъска по паянтовото й дъно. Един път. Втори…

Аманда сяда в леглото. Чукането по вратата отеква в главата й. Поглежда часовника на нощното шкафче и се чуди кой, по дяволите, може да чука на вратата в два часа сутринта. Да няма пожар? Да не би да е пропуснала противопожарната аларма? Да не е някой, който се опитва да я предупреди да се евакуира от сградата, преди да е станало твърде късно?

Тя става от леглото, увива се в хавлиения халат и забързва към вратата. Главата й болезнено кънти при всяка крачка.

— Да? — дрезгаво прошепва, закача веригата и едва тогава открехва вратата.

— Аманда, какво, по дяволите, става?

— Бен? — Аманда освобождава веригата и бързо излиза в коридора. — Какво правиш тук? Случило ли се е нещо?

— Ти ми кажи.

Тя съсредоточено се взира в красивия млад мъж, който някога й беше съпруг. Облечен е с дънки и дебел ирландски плетен пуловер, косата му е несресана и напръскана със сняг, а по лицето му се четат тревога и умора. И още нещо, дава си сметка, докато се опитва да надзърне в очите му. Гняв, осъзнава и хваща дръжката на бравата зад гърба си.

— Какво беше това съобщение, което си оставила на телефонния ми секретар?

— Съобщение…?

— Не си ли спомняш?

Аманда се мъчи да си събере мислите.

— Не помня точните си думи. Бях заспала. Ти ме събуди.

— Пила ли си?

— Не. Бях дълбоко заспала…

— Цяла нощ работих по делото, което имам утре сутринта. Смъртно съм уморен. Тъкмо се канех да се мушна в леглото и реших да си проверя съобщенията…

— Не си ли излизал с Дженифър?

— И ето те тебе, звучиш, някак… Не зная…

— Как?

— Отчаяно — казва накрая той и Аманда отстъпва назад. Думата я зашлевява като шамар през лицето. — Изкара ми ума.

— Уверявам те, че изобщо не съм отчаяна.

— Добре, слушай, мисля че се отплесваме.

Неочаквано очите на Аманда се изпълват със сълзи.

Тя незабавно навежда глава, забива поглед в босите си крака и се мъчи да овладее гласа си.

— Съжалявам, че съм те изплашила. Нямах такова намерение. Виж, наистина много съжалявам. Защо не си отидеш вкъщи да поспиш, а аз ще ти се обадя на сутринта?

Бен отмахва коса от челото си и затваря раздразнено очи.

— Ти добре ли си?

— Добре съм.

— Защо ми се обади?

— Какво?

— Каза, че било важно.

— Не е нещо, което да не може да почака до утре.

— Каза, че си била лошо момиче, каквото и да означава това, по дяволите, и не си направила, каквото ти казах. Какво си направила?