Джоан Роулинг - Вакантен пост

В очакване на двайсет и седми номер си поделиха една цигара. Ники и Лиан й помахаха за довиждане, сякаш я изпращаха на някое хубаво място. В последния миг Кристъл се уплаши и й се прищя да им викне: „Идвайте и вие!“. Но автобусът се отлепи от тротоара, а Ники и Лиан вече се бяха обърнали с гръб и си приказваха.

Тапицерията на седалката бе от някаква стара, миризлива и дращеща материя. Автобусът излезе на улицата, която минаваше покрай търговския център, после сви надясно по една от главните улици с големи магазини от двете й страни.

Страхът вибрираше в корема й като някакъв зародиш. Не че не си беше давала сметка колко стара и болнава бе станала Баба Кат, но смътно в себе си все се беше надявала, че тя ще се съвземе, ще се върне към добрите си времена, които бяха траяли толкова много години — да й почернее пак косата, да се изправи гръбнакът й, а паметта й да добие същата острота като хапливия й език. За нея Баба Кат бе вечно издръжлива и неуязвима и не можеше да си я представи, че умира. Ако изобщо се сещаше за деформирания й гръден кош, за безбройните бръчки, нашарили лицето й, Кристъл си ги представяше като благородни белези от успешната борба на прабаба й за оцеляване. Никой от познатите на Кристъл не бе умрял от старост.

(Сред хората, в чиято среда се движеше майка й, смъртта навестяваше младите, като понякога дори не изчакваше лицата и телата им да се съсухрят и обезобразят. Трупът, който Кристъл бе открила в банята им, когато беше на шест, бе на млад хубавец, бял и прекрасен като статуя, или поне тя така го беше запомнила. Но от време на време този спомен й се струваше объркан и съмнителен. Не беше съвсем сигурна в какво да вярва и в какво — не. Като малка бе чула неща, които възрастните впоследствие отхвърляха и отричаха. Можеше да се закълне, че чу как Тери тогава й каза: „Това беше баща ти“. Но и че след много години се отрече: „Стига глупости ма. Баща ти си е жив и здрав. Нали знаеш, че е в Бристол?“. При което Кристъл се принуди отново да се примири с мисълта за Бангър, както всички викаха на оня, който разправяха, че й бил баща.

Но за фон на всичко това бе служила вечно Баба Кат. На нея дължеше разминаването си с приемни родители: Баба Кат бе готова да я поеме там, в Пагфърд, като някаква яка, макар и неудобна обезопасителна мрежа. Псувайки бясно, Баба Кат се беше нахвърлила с еднаква злоба и върху Тери, и върху ония от „Социални грижи“ и бе отвела у дома си не по-малко бясната си правнучка.

Кристъл не можеше да реши дали изпитва обич, или омраза към къщичката на „Хоуп Стрийт“. Беше занемарена и вонеше на белина; човек имаше чувството, че няма накъде да помръдне. Но в същото време й даваше чувството за сигурност, пълна сигурност. Баба Кат пускаше у дома си само определени, одобрени индивиди. А в един стъклен буркан в дъното на банята си държеше старомодни кубчета с ароматни соли за вана.)

Ами ако завареше и други посетители до болничното легло на Баба Кат? Нямаше представа как изглеждат поне половината им роднини, а самата мисъл, че може да срещне непознати, с които има кръвна връзка, я докарваше до ужас. Тери имаше няколко полусестри — плод на многобройните връзки на баща й, когото Тери така и не беше виждала; Баба Кат обаче държеше да е в течение на всичко и упорито поддържаше връзка с огромния разпокъсан род, който синовете й бяха създали. През годините имаше няколко случая, когато Кристъл биваше заварена у Баба Кат от непознати роднини. Имаше чувството, че я оглеждат с подозрение и разпитваха Баба Кат под сурдинка, но Кристъл се правеше, че не ги забелязва, и изчакваше да си заминат, че да остане насаме с прабаба си. Особено я дразнеше мисълта, че в живота на Баба Кат може да има и други деца освен нея.

(— Тия кои са? — попитала бе на девет години Баба Кат и бе посочила ревниво с пръст поставената в рамка върху шкафа на баба й фотография на две момчета в униформите на пакстънската гимназия.

— Двама от правнуците ми — отвърна й Баба Кат. — Тоя е Дан, а тоя е Рики. Братовчеди сте.

Кристъл обаче нямаше нужда от братовчеди, нито искаше да ги вижда на шкафа на прабаба си.

— А тая коя е? — сочеше настоятелно момиченцето с къдрави златисти коси.

— Рианън, дъщеричката на моята Мишел, на пет годинки. Красавица, а? Ама взе, че се ожени за някакъв арабин — отвърна Баба Кат.

На шкафа на Баба Кат обаче така и не се появи снимка на Роби.

Наистина ли си нямаш представа кой изобщо е баща му, курво с курвите? Писна ми. Не мога повече да се разправям с теб, Тери. Оправяй се, както си знаеш. )