Джоан Роулинг - Вакантен пост

— Не виждам с какво кандидатурата ми за общинския съвет…

— О, за бога, Майлс! — възкликна тя и леко се стресна от силата на собствения си глас.

— Добре де, обясни ми, ако обичаш — каза той, — какво те засяга изобщо тази работа?

Гледаше го гневно и се мъчеше да намери достатъчно точен израз, който да задоволи педантичния му ум, който, като някаква заядлива пинсета, моментално сграбчваше погрешно изречената дума, но много често не успяваше да възприеме основната идея. Как да му го каже така, че да я разбере? Че й е адски скучно да слуша безкрайните приказки на Хауърд и Шърли за дейността на съвета ли? Че и самият той вече й досажда до възбог с нескончаемите повторения на случки от доброто му старо време като ръгбист и самодоволните му описания на служебните му подвизи, и че само липсва сега да почне да ги допълва и с разсъждения на тема „Фийлдс“?

— Просто бях останала с впечатление, че имаме съвсем други планове — каза Саманта в полумрачната им всекидневна.

— Като например? Бъди по-точна, ако обичаш.

— Ами решили бяхме например — запроизнася старателно над ръба на треперещата чаша Саманта, — че щом момичетата завършат училище, ще тръгнем да пътешестваме. Нима не помниш, че си го обещахме?

При всичкия безформен гняв и мъката, които я обзеха, откакто Майлс обяви решението си да се кандидатира за съвета, нито за миг не се бе сетила да съжалява за пропуснатото навремето едногодишно пътешествие, но в сегашния момент тъкмо то й се яви като действителния проблем — или поне като най-точен израз на антагонизма и копнежа, които таеше.

Майлс изобщо не успя да включи.

— Какви ги приказваш?

— Когато забременях с Лекси — обяви на висок глас Саманта, — и нямаше как да заминем, след като проклетата ти майка ни ожени за нула време, а баща ти те уреди да постъпиш в „Едуард Колинс“, ти каза, и двамата се договорихме , че ще го направим, след като децата ни отраснат; че ще заминем нанякъде и ще си наваксаме за всичко, което сме пропуснали.

Той бавно заклати глава.

— За пръв път го чувам — рече. — Откъде, по дяволите, ти хрумна всичко това?

— Спомни си, Майлс: бяхме в „Черният прелат“, аз ти казах, че съм бременна, а ти каза… ей, богу, нима не помниш, Майлс… казах ти, че съм бременна, а ти ми обеща… обеща ми…

— От почивка ли имаш нужда? — възкликна Майлс. — Само това ли? Искаш да си починеш?

— Не, Майлс, нямам нужда от никаква проклета почивка, искам само… ама ти наистина ли не помниш? Нали тогава си казахме, че ще изчакаме децата да пораснат, ще зарежем всичко за цяла една година и ще го направим!

— Ами хубаво. — Имаше вид на разстроен човек, желаещ единствено да му се махне от главата. — Чудесно. Щом Либи навърши осемнайсет след четири години, пак ще си поговорим по въпроса. Но на този етап не виждам какво ти пречи евентуалното ми избиране за съветник.

— Да де, ако не се смята това, че ще трябва да те слушам заедно с проклетите ти родители да хленчите през останалия си земен живот за проклетия „Фийлдс“…

— Аха, „нашият земен живот“, казваш — изхили се самодоволно той. — В противовес на кое…?

— Престани! — изсъска тя. — Стига си се правил на умник, Майлс. Тия номера ги предавай на майка си…

— Но аз наистина и досега не разбирам какъв е проблемът…

— Проблемът — кресна тя — е там, че става дума за нашето бъдеще , Майлс. Нашето бъдеще. И че не ща да си поговоря пак за него след четири проклети години, а сега !

— Май няма да е зле да похапнеш — каза Майлс и се изправи. — Достатъчно си пила, като те гледам.

— Наври си го в гъза, Майлс!

— Извинявай, но ако ще прибягваме до псувни…

Извърна се и излезе от стаята. А тя едва се въздържа да не запокити винената чаша подире му.

Ох, този съвет: влезе ли веднъж него, няма да има излизане; никога няма да се откаже от мястото си, от възможността да е истинска важна клечка в Пагфърд, като Хауърд. Той се посвещава повторно на Пагфърд, заклева се наново във вярност към родния си град, в едно бъдеще, нямащо нищо общо с онова, което бе обещал на разстроената си годеница, докато тя ридаеше, приседнала на леглото му.

Кога за последен път бяха споменали за околосветското пътешествие? И тя вече не си спомняше точно. Сигурно куп години бяха минали оттогава, обаче тази вечер Саманта реши, че поне тя нито за миг не си е променяла намеренията. Точно така. И за секунда не се беше съмнявала, че някой ден ще си съберат багажа и ще заминат да търсят по-топли и по-свободни места, колкото се може по-далече, на противоположната страна на Земята, от Пагфърд, от Шърли, от „Молисън и Лоу“, дъжда, дребнавостите, монотонността. Може и да не се беше сещала с копнеж от години за белите плажове на Австралия и Сингапур, но и сега би предпочела да е там, дори с налелите се бедра и всичките си стрии, отколкото да седи тук, в плен на Пагфърд и по принуда да наблюдава как Майлс се превръща бавно в един нов Хауърд.