Джоан Роулинг - Вакантен пост

Тръшна се обратно на дивана, напипа дистанционното и пак пусна дивидито на Либи. Квартетът, този път в черно и бяло, вървяха бавно по дълъг безлюден плаж и пееха. Ризата на широкоплещестия младеж се вееше разкопчана на вятъра. А от пъпа му към джинсите се очертаваше фина пътечка окосмяване.

Журналистката от „Ярвил енд Дистрикт Газет“ Алисън Дженкинс успя най-после да установи към коя от многобройните ярвилски фамилии Уидън принадлежи всъщност Кристъл. Но никак не й беше лесно: на така намерения адрес не се водеше нито един регистриран гласоподавател, нито наземен телефонен номер. Алисън лично посети дома на „Фоли Роуд“ в неделя сутринта, но Кристъл беше излязла, а подозрителната и заядлива Тери отказа не само да й каже кога я очаква да се върне, ами и изобщо да потвърди, че там живее.

Кристъл обаче се прибра само двайсетина минути след като журналистката си замина с колата си, и пак се скара с майка си.

— Що не й каза да почака? Иска да ме интервюира за „Фийлдс“ и разни други работи!

— За к’во й е това инте’вю ма? Я да си ебе майката. Инте’вю щяла да й прави, д’еба!

И тази им кавга стана непоносима, при което Кристъл пак се надигна да върви у Ники, прибрала в джоба на долнището от анцуга мобифона на Тери. Тя често задигаше телефона на майка си; куп разпри се бяха породили от това, че майка й си го искаше, а Кристъл се правеше, че няма представа къде е. Кристъл все още таеше някаква смътна надежда, че журналистката може случайно да е научила номера и да й се обади директно.

Седяха в едно препълнено, шумно кафене в шопинг центъра и Кристъл разправяше на Ники и Лиан за журналистката, когато мобифонът иззвъня.

— Кой? Ти да не си журналистката?

— Кой там?… ’ери?

— Кристъл е на телефона. Кой се обажда?

— … ’е’я ти… ’страта…

— Кой? — изкрещя Кристъл.

Забила пръст в незаетото от телефона ухо, тя си проправяше път между пренаселените маси и търсеше някое по-тихо местенце.

— Даниела — каза ясно и отчетливо жената от другия край. — Сестрата на майка ти.

— А, кажи — изрече разочаровано Кристъл.

Д’еба и снобесата , казваше Тери всеки път, когато станеше дума за Даниела. Кристъл изобщо пък нямаше спомен да я е виждала някога.

— По повод на прабаба ти се обаждам.

— На кой?

— Баба Кат — повтори нетърпеливо Даниела.

Кристъл беше стигнала до балкона над вътрешния двор на шопинг центъра, където сигналът беше по-мощен; спря се на място.

— К’во й е? — попита.

Стомахът й буквално се преобърна, както правеше, когато като малка се премяташе през парапети, подобни на този, пред който стоеше в момента. Десет метра под нея народът се щураше, понесъл найлонови торби, буташе пазарски колички или влачеше след себе си невръстни дечица.

— Приели са я в „Саутуест Дженерал“. Преди една седмица. Получила е удар.

— От една седмица е в болница ли, викаш? — не можеше да повярва Кристъл, а стомахът й продължаваше да се носи. — Що никой не ни е казал?

— Ами тя едва говори, но два пъти им е споменала името ти.

— Моето име ли? — стисна здраво Кристъл мобифона.

— Твоето. Май иска да те види. Много е зле. Можело и да не прескочи трапа.

— В кое отделение е? — попита Кристъл, а мозъкът й зажужа.

— Дванайсето. Интензивното. Свижданията са от дванайсет до четири и от шест до осем. Запомни ли?

— Да не…?

— Бързам. Рекох да ти кажа, в случай че искаш да я видиш. Чао.

И прекъсна. Кристъл сне телефона от ухото си и впери поглед в екранчето. Натисна няколкократно бутона за повикване, но накрая й се показа надписът „Абонатът неизвестен“. Леля й явно не желаеше да я търсят.

Кристъл се върна при Ники и Лиан, които веднага усетиха, че е станало нещо лошо.

— Върви да я видиш — каза й Ники и погледна своя телефон да види колко е часът. — Ще успееш да стигнеш преди два. Вземи рейса.

— Ъхъ — каза безизразно Кристъл.

Замисли се дали да не забере от къщи майка си и Роби, та и те да видят Баба Кат, но се сети, че предишната година бе станала голяма разправия и оттогава майка й и Баба Кат не си говореха. Сто на сто ще падне голяма кандърма да навие майка си да дойде до болницата, а и не беше никак сигурна, че и Баба Кат ще й се зарадва особено.

Много е зле. Можело и да не прескочи трапа.

— Имаш ли достатъчно пари? — попита Лиан на път към автобусната спирка и взе да рови из джобовете си.

— Ъхъ — отвърна Кристъл, след като провери. — До болницата е само една лира, нали?