Джоан Роулинг - Вакантен пост

Чувството за вина обаче не спираше да я яде отвътре; не можеше да си избие от главата ужасения поглед на Роби, когато му тръшна вратата под носа, затова в сряда сутринта се прибра. Така или иначе, семейството на Ники не обичаше да преспива у тях за повече от два дни. С характерната си откровеност, Ники й беше споменала веднъж, че майка й нямала нищо против, стига да не е прекалено често, но че Кристъл не трябвало да ги ползва за общежитие и най-вече — да престанела да се появява след полунощ.

Както винаги, Тери се зарадва на завръщането й и взе да й разправя за посещението на новата жена от социалните грижи, а Кристъл през цялото време се питаше какво ли си е помислила непознатата за дома им, който в последно време бе паднал дори под обичайното си занемарено ниво. Най-вече я тревожеше мисълта, че Кей беше заварила у дома Роби, който този ден трябваше да е на градина, тъй като обещанието на Тери да не го отписва от детското заведение, което бе започнал да посещава, докато беше при приемната си майка, бе ключовото условие в постигнатата предишната година договореност да го върнат при семейството му. Освен дето беше бясна, че жената от „Социални грижи“ го е видяла по памперс гащи след всичките усилия от страна на Кристъл да го научи да ползва тоалетната.

— И к’во ти каза в крайна сметка? — запита Кристъл Тери.

— Че щяла да се върне — отвърна Тери.

У Кристъл се появи някакво лошо предчувствие. Редовната им патронажна служителка не си даваше особено зор и гледаше да не се бърка много в живота на семейство Уидън. Завеяна и нехайна, тя често им грешеше имената или бъркаше обстоятелствата им с тези на други нейни клиенти. Появата й веднъж на всеки две седмици като че имаше единствената цел да се увери, че Роби е още жив.

При мисълта за новата заплаха, Кристъл още повече се вкисна. Когато не се беше бола, Тери трепереше пред гнева на дъщеря си и се оставяше Кристъл да я командва. Възползваща се от временната си власт, Кристъл заповяда на Тери да се облече като хората, смени зорлем гащите на Роби, предупреди го, че в новите не може да пикае на воля, и го помъкна към градината. След като го остави, малкият ревна, при което тя му се озъби, но за да я пусне, й се наложи да клекне и да му обещае тържествено да го вземе в един.

След което Кристъл реши да се чупи от училище, макар сряда да бе любимият й ден, в който имаше и физическо, и консултация при педагогическия съветник; захвана се да пооправи къщата — поля обилно кухнята с дезинфекцираща течност с ухание на бор и изстърга всичката стара храна и фасовете в торбите за боклук. Скри тенекиената кутия от бисквити с инструментите на Тери и напъха в холния шкаф останалите компютри (три вече бяха взети).

Стържеше засъхналата храна от чиниите, а мислите й постоянно се връщаха към гребната осморка. Ако господин Феърбрадър бе все още жив, утре щяха да имат тренировка. Той обикновено я караше с микробусчето си и в двете посоки, понеже тя нямаше друг начин, по който да стигне до канала в Ярвил. С колата пътуваха също така двете му близначки, Ниъх и Шевон, и Сухвиндер Джаванда. Кристъл поначало не контактуваше редовно в училище с трите момичета, но откакто бяха станали екипаж, взеха да се питат „Как е?“ при всяко разминаване по коридорите. В началото си мислеше, че ще я гледат надменно, но се оказаха съвсем свестни момичета. Смееха се на всичките й шеги. Дори възприеха някои типични нейни изрази. В определен смисъл тя стана нещо като водач на отбора.

В семейството на Кристъл никой никога не бе притежавал кола. Ако се съсредоточеше, можеше да усети уханието на вътрешността на микробусчето дори тук, над вонята в кухнята на Тери. Обожаваше този топъл, найлонов аромат. В случаите, в които на господин Феърбрадър му се налагаше да транспортира целия екипаж, пътуваха дори във взет под наем минибус, а на няколко пъти дори преспиваха извън дома, когато имаха състезания с по-отдалечени училища. Пътуващият отзад в минибуса отбор пееше „Чадър“ („Umbrella“) на Риана: песента се беше превърнала в ритуал, в химн на осморката, а на Кристъл бяха поверили началното рап соло на Джей Зи. Господин Феърбрадър щеше да се попикае от смях, като я чу за пръв път: