Джоан Роулинг - Вакантен пост

Настъпи тишина, последвана в тъмното от тънък писък, като от прасенце.

Андрю провря глава навън, доколкото посмя, само и само шумът на реката да заглуши риданията на Фатс, и се провикна:

— Тука е, госпожо Уол, тука е!

В разхвърляната къщурка до реката, в която всички одеяла, тапицирани столове и протрити килимчета бяха вече прогизнали във вода, полицайката прояви безкрайно внимание и грижовност. Възрастната дама, чиято собственост бе къщата, донесе термофор и чаша врял чай, която Сухвиндер не можеше да поднесе към устата си, понеже трепереше като пневматичен чук. Но успяваше от време на време да даде по малко информация: своето име, името на Кристъл и името на удавеното дете, което в момента качваха в линейка. Човекът, който бе разхождал кучето си, се оказа малко глух; даваше показания пред полицията в съседната стая, а Сухвиндер ненавиждаше начина, по който тръбеше своето описание на събитията. Оставил беше кучето си завързано за едно дърво точно под прозореца й и то се скъсваше да вие.

После от полицията се обадиха на родителите й, те дойдоха и още с влизането си понеслата чисти дрехи Парминдер успя да събори масичката на възрастната дама и да строши едно от украшенията й. В тясната баня Парминдер погледна дълбокия мръсен срез по крака на Сухвиндер, откъдето по пухкавата постелка на пода капеха черни точки, и веднага писна на Викрам, който изказваше благодарности на висок глас към всички в преддверието, че трябва да закарат моментално Сухвиндер до болницата.

В колата тя повърна наново, а седналата до нея на задната седалка Парминдер я обърса, като през цялото време не преставаше да говори на висок глас с Викрам; баща й взе да се повтаря с изказвания от рода на „ще се наложи да й направим упойка“ и „тази рана без шевове няма да се размине“, а на задната седалка, до тресящата се и напъваща се да повръща Сухвиндер, Парминдер току кажеше: „Можело е да умреш. Можело е да умреш“.

Сухвиндер имаше чувството, че все още е под вода, или най-малкото — на място, където не може да диша. Опита се да проговори, дано я чуят.

— Кристъл знае ли, че то умря? — попита през тракащи зъби, та се наложи Парминдер да я накара да повтори няколко пъти въпроса си.

— Не знам — отвърна й най-после. — Но ти си можела да умреш, Джоли.

В болницата пак я накараха да се съблече, но този път майка й беше с нея зад паравана, а тя усети с прекалено голямо закъснение грешката си — едва след като видя изписания в очите на Парминдер ужас.

— Боже мили — рече и сграбчи ръката на Сухвиндер. — Божичко! Какво си си направила?

Сухвиндер нямаше думи, затова си позволи да изпадне в рев и неудържимо зъзнене, а в това време Викрам крещеше на всички, включително и на Парминдер, да я оставят на мира, но и да не се мотаят, по дяволите — тая рана трябва да се почисти, после да се зашие, да й дадат болкоуспокояващи и да мине през рентгена…

По едно време се озова на легло с по един родител от двете й страни, всеки хванал да гали по една от ръцете й. Вече се беше стоплила, усещаше се изтръпнала, но кракът беше престанал да я боли. Отвъд прозорците небето се беше стъмнило. Чу как майка й каза на баща й:

— Хауърд Молисън получил нов удар. Майлс ме молеше да отида.

— Ебаси и нахалството — рече Викрам.

Но за изненада на задрямващата Сухвиндер, повече не отвориха дума за Хауърд Молисън. Продължиха само да й галят ръцете и много скоро след това тя заспа.

В противоположния край на сградата, в занемарена на вид боядисана в синьо стая с аквариум в единия ъгъл, Майлс и Саманта седяха от двете страни на Шърли и чакаха вести от операционната. Майлс все още беше по домашните си чехли.

— Не мога да повярвам, че Парминдер Джаванда ми отказа — рече за енти път Майлс с дрезгав глас. Саманта стана, мина покрай Шърли и обгърна с две ръце Майлс, после го целуна по гъстата, взела да се прошарва леко коса и вдъхна познатия й аромат.

— Ни най-малко не се изненадвам — отвърна пискливо Шърли, сякаш някой я беше стиснал за гърлото. — Изобщо. Абсолютно възмутително.

От досегашния й живот и досегашните й убеждения само това й бе останало: възможността да напада познати цели. Шокът й беше отнел почти всичко друго: не знаеше вече нито в какво да вярва, нито на какво да се надява. Човекът на операционната маса не беше онзи, за който мислеше, че се е омъжила. Ох, защо не може да се върне сега към онова щастливо състояние на сигурност, преди да беше прочела оня отвратителен постинг…