Джоан Роулинг - Вакантен пост

Теса имаше чувството, че ще припадне.

— Значи, нямате представа къде е Стюарт? — попита полицайката.

— Нямаме — отвърна Колин, отслабнал и със сенки под очите. Къде са го видели за последно?

— Когато пристигнал колегата ми, Стюарт, изглежда, е… ъъ… побягнал.

— О, боже мой! — повтори Теса.

— Не се обажда — обяви спокойно Колин; беше се опитал да позвъни на Фатс по мобифона си. — Ще трябва да вървим да го търсим.

Колин цял живот бе репетирал наум как би действал при бедствие. Така че имаше пълна готовност. Сне палтото си от закачалката.

— Чакай да звънна на Арф — рече Теса и хукна към телефона.

Вестта за нещастията така и не беше стигнала още до изолираната над градчето „Хилтоп Хаус“. Мобифонът на Андрю иззвъня в кухнята.

— А’о — изрече с уста, пълна с препечен хляб.

— Анди, Теса Уол се обажда. Стю да е у вас?

— Не е — каза. — Съжалявам.

Макар ни най-малко да не съжаляваше, че Фатс не е с него.

— Станало е нещастие, Анди. Стю бил на реката с Кристъл Уидън, тя водела със себе си братчето си, детето се удавило, а Стю… Стю побягнал нанякъде. Имаш ли представа къде може да е отишъл?

— Не — отвърна автоматично Андрю, понеже така изискваше кодексът, който си бяха съставили с Фатс: На родител — никога нищо.

И все пак ужасът на онова, което му бе съобщила, се промъкна някак си по жицата като лепкава мъгла. И изведнъж всичко стана по-неясно, по-несигурно. Тя май се канеше да затвори.

— Един момент, госпожо Уол — рече. — Сетих се за нещо… там, до реката, има едно място…

— Съмнявам се, че точно сега би посмял да се приближи до реката — прекъсна го Теса.

Но с всяка отминала секунда Андрю все повече и повече се убеждаваше, че Фатс не би могъл да отиде другаде освен в Гнездото.

— Друго не ми идва наум.

— Кажи ми къде…

— Ще трябва да ти го покажа.

— До десет минути ще мина да те взема — викна тя.

Колин вече обикаляше пеш улиците на Пагфърд. Теса подгони нисана по виещия се по хълма път и видя, че Андрю я чака на ъгъла, откъдето обикновено вземаше автобуса. Взе да й показва как да мине най-пряко през града. Уличното осветление беше мижаво сред приближаващия здрач.

Паркираха до дърветата, където Андрю захвърляше бегача на Саймън. Теса слезе от колата и с озадачен и уплашен вид последва Андрю до ръба на водата.

— Не е тук — каза.

— Малко по-нататък е — рече Андрю и й посочи отвесното тъмно лице на хълма Парджетър, стигащо право долу до реката, без почти да остави перваз покрай буйните й води.

— Как по-нататък? — попита с ужас Теса.

Андрю поначало си даваше сметка, че каквато е ниска и пълна, няма начин да дойде с него.

— Ти чакай тук. Аз ще отида да видя.

— Опасно е! — викна тя над рева на мощната река.

Не й обърна внимание, а затърси познатите места за хващане и стъпване. Но докато напредваше сантиметър по сантиметър по възтесния перваз, и на двамата им мина през ума една и съща мисъл: ами ако Фатс е паднал, или е скочил в гърмящата току под Андрювите нозе река?

Теса изчака до водата Андрю да се изгуби от погледа й, после се извърна, за да не заплаче, защото, ако Стюарт беше там, бе длъжна да му говори със спокоен тон. И чак сега се запита къде ли е Кристъл. Полицаите нищо не споменаха, а ужасът й за съдбата на Фатс бе заличил всичките й други тревоги…

Мили Боже, дай ми да намеря Стюарт , молеше се тя. Дай ми да намеря Стюарт, Божичко.

После извади мобифона от джоба на жилетката си и се обади на Кей Бодън.

— Не знам дали чу — мъчеше се да надвика рева на водата и взе, че разказа всичко на Кей.

— Но аз вече не отговарям за нея по линия на „Социални грижи“ — каза Кей.

На седем метра от Теса Андрю успя да се добере до Гнездото. Вътре цареше пълен мрак; никога не беше идвал толкова късно. Заметна тялото си и влезе.

— Фатс?

Чу нещо да се движи в дъното на дупката.

— Ей, Фатс? Тука ли си?

— Да имаш огънче, Арф? — произнесе неразпознаваем глас. — Изтървах проклетия си кибрит.

Андрю понечи да викне на Теса, но тя, така или иначе, нямаше представа за колко време се стига до Гнездото. Ще почака малко.

Подаде му запалката си. И на мъждукащата светлина от пламъчето забеляза, че външността на приятеля му се е променила до не по-малка степен от гласа му. Очите му се бяха подули; цялото му лице беше подпухнало.

Пламъчето угасна. В мрака грейна върхът на цигарата на Фатс.

— Удави ли се? Братчето й?

Андрю не бе очаквал Фатс да не знае.

— Да — каза, после добави. — Доколкото знам. Така… така чух.