Джоан Роулинг - Вакантен пост

— Сега вече на отбора ни ще му се ебе майката — констатира Кристъл.

— Няма такава опасност. И те помолих да не псуваш повече, Кристъл.

— Ще видиш.

На Теса й идеше да й възрази, но преумората надделя. Пък и Кристъл май е права, обади се някакво далечно, рационално кътче от съзнанието й. Осморката наистина е пред разпад. Никой, освен Бари не беше в състояние да вкара Кристъл Уидън в дадена група и да я задържи в нея. Теса бе убедена, че сега Кристъл ще се махне; а и самата Кристъл, изглежда, бе на същото мнение. Поседяха известно време, без нищо да си кажат; Теса бе прекалено съсипана, че да търси думи, с които да промени атмосферата помежду им. Втрисаше я, чувстваше се оголена, одрана до кости. Не бе мигнала повече от двайсет и четири часа.

(Саманта Молисън й се обади от болницата в десет, тъкмо когато Теса се измъкваше от ваната след дълго киснене, за да гледа новините по Би Би Си. Успя набързо да си навлече дрехите, а Колин само издаваше несвързани звуци и се спъваше в мебелите. Викнаха на сина си на горния етаж да му кажат къде отиват, после се метнаха в колата. Колин взе разстоянието до Ярвил за рекордно време, сякаш се мъчеше да надбяга действителността и да я излъже да промени състоянието си.)

— Ако нямаш какво да ми кажеш, аз да си вървя — предложи Кристъл.

— Моля те, не бъди груба, Кристъл — отвърна Теса. — Страшно съм уморена днес. Снощи двамата с господин Уол ходихме до болницата при съпругата на господин Феърбрадър. Те са наши добри семейни приятели.

(Мери съвсем се разкапа, като видя Теса — хвърли се на врата й и заби там нос с косонастръхващ писък. Но дори и взелите да се стичат по тесния гръб на Мери сълзи от очите на Теса не й попречиха да си даде ясна сметка, че издаваният от Мери звук се нарича виене на умряло. Тялото, на което Теса тъй често завиждаше — тялото на стройно миньонче, — се тресеше в обятията й и едва издържаше цялата стоварила се отгоре му скръб.

Теса нямаше спомен кога са си тръгнали Майлс и Саманта. Не им бяха близки. И сигурно се бяха оттеглили с облекчение.)

— Знам я жена му — каза Кристъл. — Руса жена, идвала е да ни гледа на състезания.

— Същата — каза Теса.

Кристъл гризеше ноктите си.

— Щеше да ми уреди връзка с вестниците — рече неочаквано.

— Моля? — съвсем се обърка Теса.

— Господин Феърбрадър. Щеше да ми уреди интервю. Само с мен.

По някое време местният вестник бе съобщил, че осморката на „Уинтърдаун“ е станала областен шампион. Кристъл, която почти не можеше да чете, показа вестника на Теса, а Теса й прочете дописката на глас, като вмяташе съответните възклицания и изрази на възторг. Оказа се най-щастливият сеанс в цялата й кариера на педагогически съветник.

— Във връзка с гребането ли да те интервюират? Пак ли за отбора?

— Не. За други работи — каза Кристъл. И изведнъж: — Кога ще му е погребението?

— Още не се знае — отвърна Теса.

Кристъл продължи да си дъвче ноктите, а Теса не намираше сили да наруши тишината, която все повече се сгъстяваше наоколо им.

Съобщението за смъртта на Бари потъна почти незабелязано в уебсайта на общинския съвет — ситно камъче в надигащия се океан. Но независимо от това, в понеделника телефонните линии в Пагфърд бяха по-натоварени от обичайното, а по тесните тротоари се скупчваха групички пешеходци да сверят с шокирани тонове достоверността на дочутото.

А разпространението на вестта се придружаваше и от друго необичайно преобразувание. Подписите на Бари върху служебните му преписки и имейлите, залели електронните пощенски кутии на безбройните му познати, изведнъж придобиха жалкия вид на пътечката от трохички, пускани от изгубилото се в гората момченце. Набързо положените драскулки, пикселите, подредени от застиналите завинаги пръсти, заприличаха на никому ненужна плява. Гавин отсега усещаше някакво отвращение при вида на текстовете, които приятелят му му беше изпращал по телефона, а едно от момичетата от осморката, още не спряло да плаче на връщане от общоучилищното събрание, буквално изпадна в истерия, след като откри в чантата си формуляр с подписа на Бари.

Най-малко пък двайсет и три годишната журналистка от „Ярвил енд Дистрикт Газет“ можеше да има представа, че трескавият доскоро мозък на Бари се е превърнал в тежка шепа пореста тъкан върху метален поднос в „Саутуест Дженерал“. Прочете имейла, който й беше пратил час преди смъртта си, и позвъни на мобилния му номер, но никой не й се обади. Телефонът, който Бари изключи по молба на Мери, преди да тръгнат за голф клуба, си седеше смълчан до микровълновата фурна в кухнята заедно с останалите му лични вещи, които й бяха върнали от болницата. Никой не ги докосваше. Всички тъй познати предмети — ключодържателят му, телефонът му, изтърканият му портфейл — изглеждаха като парченца от самия покойник; спокойно можеха да са негови пръсти или частици от белите му дробове.