Джоан Роулинг - Вакантен пост

Това, че не довърши изречението си, нямаше никакво значение: Морийн много добре знаеше какво има предвид. Така както наблюдаваха изчезването зад ъгъла на общинската съветничка Джаванда, и двамата си мислеха за едно и също — овакантения пост; освен това и двамата си го представяха не като някакво празно пространство, а като джоба на фокусник, изпълнен с необятни възможности.

Последната и най-величествената от викторианските постройки по „Чърч Роу“ беше „Старият дом на свещеника“ — някогашното жилище на енорийския свещеник. Разположена бе в най-долния край, в голяма градина на кръстопът, точно срещу черквата „Архангел Михаил и Вси Светии“.

Парминдер, която измина последните метри по улицата на бегом, се пребори със заяждащата брава на входната врата и нахлу у дома. Нямаше да повярва, докато не го чуе от друг — без значение от кого; а телефонът в кухнята вече звънеше злокобно.

— Да?

— Викрам съм.

Съпругът на Парминдер беше сърдечен хирург в общата болница „Саутуест Дженерал“ в Ярвил и почти никога не й се обаждаше от работното си място. Парминдер така силно стисна слушалката, че чак пръстите я заболяха.

— Съвсем случайно научих. Доколкото разбирам, било е аневризма. Помолих Хю Джефрис да даде предимство на аутопсията му. За Мери ще е по-добре да знае от какво е станало. Може и в момента да го режат вече.

— Добре — прошепна Парминдер.

— Теса Уол е присъствала — каза й той. — Обади й се.

— Добре — рече Парминдер. — Ще й звънна.

Но след като остави слушалката, успя само да се отпусне върху един от кухненските столове и с притиснати върху устата пръсти да се втренчи, без нищо да вижда, през прозореца към задната градина.

Всичко се разби. Фактът, че все още го имаше — и стените, и столовете, и детските рисунки по стените — беше без абсолютно никакво значение. Всичко се разпиля на съставните си атоми, после в един миг се сърба отново, но трайният му, солиден вид можеше да предизвика единствено смеха й: всичко изтъня и стана толкова крехко, че бе достатъчно само да го докосне, та да изчезне.

И мислите си не можеше вече да контролира; и те се бяха разпилели; от паметта й се появяваха само парченца от разпокъсани спомени и пак се изгубваха: двамата с Бари танцуват на новогодишното парти у семейство Уол; шантавият разговор, който водиха с Бари, прибирайки се пеша от последното заседание на общинския съвет.

— Къщата ти прилича на крава — каза му тя.

— На крава ли? Това пък какво ще рече?

— Че отпред е по-тясна, отколкото отзад. Което е за добро. Но пък гледа към Т-образно кръстовище. Което е на лошо.

— Тоест спазваме неутралитет спрямо късмета — обобщил бе Бари.

Сигурно още оттогава артерията в главата му се е била издула до опасна степен, но кой от двамата е можел да го предположи.

Не виждайки нищо пред себе си, Парминдер се премести от кухнята в мрачната всекидневна, която, независимо от времето, бе винаги в сянка заради извисяващия се в предната градина бял бор. Ненавиждаше го това дърво, но го оставяха да живее, понеже с Викрам си представяха какъв вой щяха да нададат съседите, ако го отсечаха.

Не можеше да си намери място. През преддверието обратно в кухнята, където сграбчи телефона и позвъни на Теса Уол, която не вдигаше. Сигурно не се е прибрала от работа. Цялата разтреперана, Парминдер пак седна на кухненския стол.

Скръбта й бе тъй огромна и дива, че направо я ужаси; заприлича й на изскочил изпод дюшемето страшен звяр. Бари — мъничкият брадатко Бари — нейният приятел и съюзник.

Точно по този начин умря и баща й. Един ден тя, петнайсетгодишната, го завари на прибиране от града паднал по лице върху тревата, до сенокосачката, с напечен от слънцето тил. Парминдер мразеше неочакваната смърт. Бавното гаснене, от което толкова много се бояха хората, за нея бе утешителна перспектива — време да уреди и организира всичко необходимо, време да се сбогува…

Ръцете й все още притискаха силно устата й. Впери поглед в сериозната, блага физиономия на гуру Нанак, прикрепена с кабарче върху корковото табло.

(Викрам никак не можеше да търпи снимката му.

— Какво търси тоя тук?

— На мен пък ми харесва — отвърна му тя предизвикателно.)

Бари, мъртъв.

Потисна ужасния подтик да ревне с онази жестокост, която майка й все заклеймяваше, особено след като баща й почина, когато другите му дъщери, а заедно с тях и лелите и братовчедките й, виеха на умряло и се биеха по гърдите: „А на всичко отгоре му беше и любимката!“. Парминдер обаче бе заключила дълбоко в себе си неизплаканите сълзи, а там те претърпяха нещо като алхимично преобразувание, след което се връщаха на външния свят като потоци гневна лава, изсипвана периодически върху децата й и рецепционистките в службата.