Джоан Роулинг - Вакантен пост

Спря пред наскоро избития сводест отвор в стената между гастронома и бившия магазин за обувки, на който предстоеше в скоро време да се превърне в най-новото пагфърдско кафе, да се убеди, че якият дебел найлон не допуска прахоляка да навлиза при хранителните стоки. Възнамеряваха да открият кафето за Великден, че да привлекат ежегодната тълпа туристи от Югозападна Англия, за които Хауърд зареждаше специално витрините си с местен сайдер, сирена и кукли от царевична шума.

Звънчето зад гърба му иззвъня и той се извърна с разтуптяното си кърпено и подсилено сърце.

Морийн беше слаба шейсет и две годишна жена с провиснали рамене — вдовицата на първоначалния съдружник на Хауърд. Изгърбената й стойка още повече я състаряваше въпреки огромните й старания да не изпуска младостта: боядисваше си косата гарвановочерна, носеше ярки тоалети и залиташе на неразумно високи токчета, които, още щом влезеше в магазина, моментално сменяше с ортопедичните сандали „Д-р Шол“.

— Добрутро, Мо — поздрави я Хауърд.

Беше се зарекъл да не поднася новината прибързано, за да не развали ефекта, но клиентите щяха да заприиждат всеки момент, а подробностите бяха немалко.

— Чу ли новината?

Тя се смръщи въпросително.

— Бари Феърбрадър починал.

Тя зяпна.

— Не думай! Как?

Хауърд почука главата си над слепоочието.

— Нещо се качило. Тук, горе. Майлс бил там, всичко станало пред очите му. На паркинга на голф клуба.

— Не може да бъде! — отказваше да повярва тя.

— Тотално мъртъв — обяви Хауърд, сякаш съществуват различни степени на умрелост, сред които тази на Бари Феърбрадър се отличаваше като особено гнусна.

Ярко начервената уста на Морийн зейна, а тя се прекръсти. Католицизмът й винаги добавяше определена образност към подобни моменти.

— Майлс бил там, казваш? — изграчи.

А той долови в дълбокия й глас на бивша пушачка копнежа да не изтърве и най-малката подробност.

— Що не сложиш чайника да кипне, а, Мо?

Ако не друго, поне можеше да удължи с още някоя и друга минута агонията й. В бързината да се върне на темата, тя заля ръката си с врял чай. Седнаха един до друг зад щанда на високите дървени столчета, които Хауърд бе предвидил за такива периоди на затишие, а Морийн се зае да охлажда изгореното с шепа лед, изстърган от около маслините. И задъвкаха заедно всички общоприети аспекти на трагедията: вдовицата („това за нея ще е краят, та тя живееше единствено заради Бари“); децата („и четирите на тийнейджърска възраст; ще се озори да ги отглежда без баща“); сравнителната младост на покойника („той нали беше горе-долу на годините на Майлс, а?“); и едва тогава, най-после, стигнаха до истинската отправна точка, в сравнение с която всичко останало бе просто безцелно размотаване.

— И какво става сега? — попита го алчно Морийн.

— Аха! — отвърна Хауърд. — Точно това е въпросът, нали? Овакантил е длъжността, Мо, а това може да се окаже решаващо.

— Ова… какво? — попита Морийн, уплашила се, че е пропуснала нещо съществено.

— Разполагаме с вакантен пост — поясни Хауърд. — Точно това се получава, когато се прекратят нечии пълномощия поради смърт. Ако трябва да го формулирам точно — добави наставнически.

Хауърд беше председател на общинския съвет и пръв гражданин на Пагфърд. Длъжността му вървеше в комплект с позлатена и емайлирана церемониална верига, в момента прибрана в миниатюрния сейф, който двамата с Шърли бяха монтирали на пода на вградения им гардероб. Ако бяха дали на Пагфърд статута на самоуправляващо се градче, щеше да се кичи и с титлата „кмет“; не че не беше на практика точно такъв. Шърли го бе обявила недвусмислено още на началната страница на уебсайта на общинския съвет: под лъчезарната, пищна снимка на Хауърд с веригата му на пръв гражданин пишеше, че ще се отзовава с удоволствие на поканите да присъства на всякакви граждански и бизнес събития. Само преди няколко седмици бе връчил свидетелствата „Млад велосипедист“ на децата в местното начално училище.

Хауърд отпи от чая си и се усмихна, та изказването му да не прозвучи обидно:

— Макар че Феърбрадър си падаше по мръсните номера, Мо. Много обичаше да прави мръсотии.

— О, знам — отвърна тя. — Известно ми е.

— Ако беше още жив, неминуемо щяхме да стигнем до сблъсък. Питай Шърли. Понякога се държеше като голям подляр.

— О, знам.

— Ами ще видим какво ще стане сега. Ще видим. Може да се окаже, че проблемът вече не съществува. Не че исках точно по такъв начин да го победя — добави с дълбока въздишка, — но пък от гледна точка на интересите на Пагфърд… на местната общност… всъщност не е никак зле.