Джоан Роулинг - Вакантен пост

А новината за смъртта на Бари се разнасяше все по-далече, като някакво зарево, тръгнало от онези, които бяха присъствали в болницата. Разнесе се чак до Ярвил и стигна до хора, които знаеха Бари само по физиономия или по име. Фактите постепенно губеха и форма, и фокус; в отделни случаи направо се изкривяваха. На места самият Бари се изгубваше зад естеството на кончината му и се свеждаше преди всичко до експлозия от повръщано и пикня, до гърчеща се страдаща купчина, та на някои им се струваше нелепо, да не кажем, и комично извратено, че човек може да пукне тъй нехигиенично пред едно спретнато голф клубче.

Тъй стана, че Саймън Прайс — научил сред първите за смъртта на Бари в дома си на хълма над Пагфърд — попадна на една от тези отскочили версии в печатницата „Харкърт-Уолш“ в Ярвил, където работеше, откакто беше завършил училище. Долетя тя до него от устните на младия вечно дъвчещ дъвка електрокарист, когото Саймън завари на връщане от тоалетната в късния следобед, скътал се до вратата на канцеларията му.

Младежът поначало не бе дошъл да обсъждат Бари.

— Онова, дето каза, че може би те интересува — измърмори той, след като последва Саймън в офиса му и Саймън затвори вратата, — ще мога да го свърша в сряда, ако още те вълнува.

— Нима? — рече Саймън и седна зад бюрото си. — Доколкото си спомням, ти каза тогава, че всичко било готово.

— Така е. Но не мога да го взема преди сряда.

— И колко, казваш, ще ми струва?

— Осемдесе, в брой.

Момчето дъвчеше енергично; Саймън буквално чуваше как действа слюнката му. Дъвченето на дъвки бе едно от многото неща, които Саймън ненавиждаше.

— Дай да се разберем: става дума за оригинал, нали? — настоя Саймън. — Да не е някоя тъпа имитация, а?

— Директно от склада — намести младежът нозе и рамене. — Истинско, в оригиналната опаковка.

— Добре — рече Саймън. — Донеси го в сряда.

— Как? Тука ли? — забели очи младежът. — Тц, тука няма да стане, брат ми… Кажи си адреса.

— Пагфърд.

— Къде по-точно в Пагфърд?

Саймън беше направо суеверен по отношение на даването на точния си адрес. Не само мразеше да го навестяват — да нарушават спокойствието му и евентуално да увреждат имота му, — но и гледаше на „Хилтоп Хаус“ като на нещо неосквернимо, неопетнимо — свят, нямащ абсолютно нищо общо с Ярвил и с бучащата, трещяща печатница.

— Ще мина да си го взема след работа — отказа да отговори на въпроса му Саймън. — Къде да те намеря?

Младежът посърна. Саймън не откъсваше поглед от него.

— Ще се наложи да ми платиш в аванс — заимпровизира електрокаристът.

— Плащам при доставка.

— Няма да стане, брат ми.

Саймън имаше чувството, че почва да го боли главата. И не можеше да се отърси от внушената му рано сутринта от нечувствителната му съпруга ужасна мисъл, че в мозъка на всеки човек може би тиктака незабележимо с години наред една бомбичка. Равномерното ръмжане и тропот на печатарската преса отвъд вратата му категорично не му беше полезно; неотслабващото блъскане сигурно от години изтънява стените на артериите му.

— Добре де — изпъшка и се наклони върху стола, за да извади портфейла от задния си джоб.

Младежът се приближи с протегната ръка към бюрото.

— Случайно да живееш близо до голф клуба в Пагфърд? — попита младежът, докато Саймън отброяваше десетачките върху дланта му. — Едно приятелче било там снощи и видяло как някакъв се гътнал. Ей така, повърнал, капичнал се и хвърлил топа на самия паркинг.

— И аз чух — каза Саймън и потърка с пръсти последната банкнота, преди да я връчи, да се убеди, че не се е залепила за друга.

— Бил някакъв корумпиран съветник. Оня, дето умрял. Вземал подкупи. От „Грейс“ му плащали да ги държи като контрактори.

— Сериозно? — рече Саймън, но всъщност любопитството му се разпали.

Бре, бре, да му се не начудиш на тоя Бари Феърбрадър!

— Ще чакаш да ти се обадя, значи — каза младежът и напъха осемдесетте лири дълбоко в задния си джоб. — В сряда отиваме и го вземаме, значи.

Вратата на канцеларията се затвори. А Саймън забрави и за главоболието, което всъщност само леко го пробождаше, и взе да се диви на разкритията за корумпираността на Бари Феърбрадър. Същият този Бари Феърбрадър — вечно зает, вечно любезен, популярен и весел — а в същото време гушкал подкупи от „Грейс“.

Вестта не разтърси Саймън така, както би разтърсила всеки друг от познатите на Бари, но и не намали мнението му за него; напротив, уважението му към покойника изведнъж нарасна.