Джоан Роулинг - Вакантен пост

Изведнъж музиката откъм Гая замлъкна. Пулсиращата тишина прозвуча ужасно даже на Гавин; прищя му се Гая да пусне нещо друго, и то — веднага.

— Ти дори не се мъчиш да се преструваш — каза измъчено Кей. — Не си правиш труда поне привидно да проявиш интерес, Гавин.

Той потърси най-лекия изход от положението:

— Имах тежък ден в службата. И съжалявам, че не успях да се гмурна още от вратата в тънкостите на местния политически живот…

— Не става дума за местния политически живот. Ти просто седиш с вид на човек, който би предпочел да е другаде, и това… това ме обижда. Какво всъщност искаш, Гавин?

А той си представи кухнята на Мери и сладкото й личице.

— Първо трябва да ти се моля да дойдеш, а ти още с пристигането си държиш да ми натъкнеш, че идваш без всякакво желание.

Надяваше се той да отговори: „Не е вярно“. Последният миг, в който отрицанието можеше да мине, се изсули. И сега се плъзгаха с все по-голяма скорост към кризата, за която Гавин копнееше с все сила, но и от която се ужасяваше.

— Кажи ми какво искаш — изрече тя уморено. — Само ми кажи.

И двамата усещаха как връзката им рухва под тежестта на всичко онова, което Гавин не желаеше да изкаже. И може би подтикнат от необходимостта да отърве и двама им от страданието, той затърси думи, които изобщо не възнамеряваше да произнесе на глас — никога може би, — но които някак си оправдаваха и двамата.

— Не исках така да стане, Кей — рече най-искрено Гавин. — Нямах такива намерения. Много съжалявам, но ми се струва, че съм влюбен в Мери Феърбрадър.

По изражението й долови, че я свари неподготвена.

— Мери Феърбрадър? — повтори тя.

— Имам чувството — каза той (и изпита определено горчиво-сладко удоволствие от възможността да говори на тази тема, при все че съзнаваше колко я наранява; не беше имал случай да го спомене на никой друг), — че не е отскоро. Никога не съм си го признавал… искам да кажа, ако Бари беше още жив, никога нямаше…

— Мислех, че е най-добрият ти приятел — прошепна Кей.

— Беше.

— Та той почина само преди седмици!

Не му стана никак приятно от думите й.

— Виж сега — каза. — Постарах се да бъда откровен с теб. И да съм справедлив и към двама ни.

— Да си справедлив ли?

Винаги си беше представял как всичко ще свърши в ураган от гняв, а ето че тя просто го гледаше със сълзи в очите как си облича палтото.

— Съжалявам — каза и излезе за последен път от дома й.

На тротоара го обзе прилив на радост и той се забърза към колата. Все пак щеше да успее още тази вечер да съобщи на Мери за застрахователното дружество.

Тери Уидън беше свикнала да я зарязват. Първото и най-важно изоставяне бе от страна на майка й, която така и не се сбогува, а просто замина нанякъде с куфара си един ден, докато Тери беше на училище.

След като избяга на четиринайсетгодишна възраст, около нея се изредиха купища служители от „Социални грижи“ и домовете за безпризорни; някои от тях бяха свестни хора, но всички я оставяха в края на работното им време. А всяко ново заминаване добавяше тъничък нов пласт към образувалата се върху сърцевината й коричка.

В дома за безпризорни си беше намерила приятелки, но като навършиха шестнайсет, ги пуснаха и животът ги разхвърля. После срещна Ричи Адамс и му роди две деца. Две мънички розови същества, чисти и прекрасни като нищо друго на света; на всичко отгоре бяха излезли от самата нея, та в продължение на няколко бляскави часа в болницата, на два пъти, тя имаше чувството, че се е преродила.

Впоследствие обаче й ги отнеха и двете и тя никога повече не ги видя.

Бангър я заряза. Баба Кат я заряза. Почти всички си отиваха, почти никой не оставаше. Трябваше да е свикнала досега.

Когато редовната служителка от „Социални грижи“ се появи наново, Тери веднага попита:

— Къде е оная, д’угата?

— Кей ли? Тя само ме заместваше, докато бях болна. А къде е Лиъм? Пардон. Имам предвид… къде е Роби, нали така се казваше?

Тери хич не я обичаше тая Мати. Първо на първо, беше бездетна. Е, как може някоя, дето си няма деца, да те учи как да ги гледаш. Какво разбира тя от тия работи? Не че и Кей й харесваше чак пък толкова, но пък… Кей те караше да се чувстваш особено, както се чувстваше при Баба Кат, преди да я нарече „курва“ и да й каже, че не желае повече да я вижда… нищо, че и Кей, като другите, мъкнеше папки и дори беше поискала оная преатестация — Кей ти създава чувството, че иска да ти помогне истински, не само да те отметне по формулярите. И това Тери го усещаше. Но ето, че и нея вече я няма и надали изобщо се сеща за нас , мислеше си вбесена Тери.