Джоан Роулинг - Вакантен пост

Бари щеше да убеди Парминдер да погледне другояче на нещата , рече си Теса. Служеше за мост между майката и дъщерята, които и двете го обожаваха.

И не за пръв път Теса се запита колко ли по-различно щеше да е, ако беше родила сина им. Не й ли беше по-лесно сега да го възприема като самостоятелен индивид, отколкото, ако беше плът от плътта й и кръв от кръвта й? От претоварената й с глюкоза болна кръв…

От известно време Фатс беше престанал да й вика „мамо“. Преструваше се, че й е все едно, за да не ядосва излишно Колин; но колчем Фатс й кажеше „Теса“, все едно забиваше игла в сърцето й.

Четиримата доядоха студените си плодове в мълчание.

Там горе, в кацналата високо над града бяла къщичка, Саймън Прайс се терзаеше, обзет от мрачни мисли. Дните отминаваха. Обвинителното съобщение изчезна от форума, но Саймън си остана парализиран. Да оттегли сега кандидатурата си, щеше да е равносилно на признание, че е виновен. От полицията така и не дойдоха да питат за компютъра и вече съжаляваше, че го е хвърлил от моста. А пък, от друга страна, още не можеше да реши дали наистина бе видял многозначителна усмивка на лицето на мъжа зад касата на бензиностанцията долу, под хълма, когато му подаде кредитната си карта. В работата много се приказваше за съкращения, та Саймън още се боеше да не стигне по някакъв начин съдържанието на постинга до ушите на шефовете му, които веднага щяха да си спестят компенсациите за съкращение, като го уволняха дисциплинарно заедно с Джим и Томи.

Андрю наблюдаваше и чакаше, но надеждата му ставаше все по-слаба с всеки изминал ден. Опита се да покаже на света колко струва баща му, а светът май просто бе свил рамене. Въобразил си беше, че все ще се намери някой от печатницата или от съвета, който да стане и да заяви категорично на Саймън: „Не!“ — че не заслужава да се съревновава с други хора, че е неподходящ и долнокачествен и че не бива да излага нито себе си, нито семейството. Нищо подобно обаче не се случи, единствено Саймън престана да говори за съвета и да звъни на хората с надеждата да си осигури гласовете им, а листовките, които беше отпечатал след работно време, така си стояха недокоснати в кутията си на верандата.

Но най-после, в петък вечер, без предизвестие и без фанфари, дойде победата! Тръгнал надолу по неосветеното стълбище да намери нещо за ядене, Андрю чу как Саймън се напъва да говори с официален тон по телефона и се спря да слуша.

— … оттеглям си кандидатурата — казваше баща му. — Да. Настъпиха неочаквани промени от лично естество. Да. Да. Точно така. Окей. Благодаря.

И Андрю чу как Саймън остави слушалката.

— Ами дотука бях — обяви баща му на майка му. — И по-добре, че се махам, щом ще ме замерят с такива лайна.

Чу и някакъв приглушен одобрителен възглас от майка му, но преди да успее да помръдне, Саймън изскочи в преддверието, пое дълбоко въздух и изрева първата сричка от името на Андрю, преди да се усети, че синът му е застанал отпреде му.

— Какво търсиш тука?

Лицето на Саймън бе наполовината в сянка, осветено само от светлината, която идеше от всекидневната.

— Жаден съм — излъга Андрю; баща му не обичаше синовете му да се тъпчат излишно с храна.

— Ти нали тая събота почваш работа при Молисън?

— Ъхъ.

— Добре. Чуй сега какво ще ти кажа. От теб искам и най-малката подробност, до която можеш да се добереш за това копеле. Разбра ли ме? Всичко, до трошица! И за сина му също, ако случайно чуеш.

— Добре — каза Андрю.

— А пък аз ще им го кача на шибания им уебсайт, мамичката им — допълни Саймън и се върна във всекидневната. — Ще им се ебе майката от Призрака на Бари Феърбрадър.

А Андрю ровеше да намери сред разните храни нещо, чиято липса не би била забележима, чопваше по някое резенче оттук, някоя шепа оттам, и през ума му минаваше весело припевче: Спрях те, копеле, спрях те.

Постигнал бе точно това, което си беше поставил за цел: Саймън така и не разбра кой беше стъпкал амбицията му в прахоляка. А сега глупакът дори разчиташе на Андрю да му помогне да си отмъсти — пълен завой на сто и осемдесет градуса от деня, в който Андрю им каза, че почва работа в гастронома. Тогава Саймън побесня:

— Как може да си толкова тъп бе, идиот такъв! Къде си тръгнал с тая твоя шибана алергия?

— Просто ще внимавам да не ям нищо, в което има ядки — каза Андрю.

— Не ми се прави на умник, Пъпчо. Ами ако хапнеш нещо погрешка като в „Сейнт Томас“, а? Да не си мислиш, че сме приритали пак да изживеем същите ядове?