Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Не се прави на глупава, докторке!… Този човек определяше цените на тютюна и позлатяваше ръцете на палачите… Ти знаеш много добре това.

Ирина съзна, че в тоя отговор имаше нещо неописуемо вярно и страшно. Тя потрепера, но пак не загуби присъствие на духа.

— Тогава вие би трябвало да съдите и мъртвеца в колата, и експерта, и мене… — каза тя. — Ние приемахме пари от този германец, за да плащаме данъци на държавата и надници на работниците… Значи, вината е обща, а да накажеш всички със смърт, дори когато са виновни, е жестоко и немислимо… Представете си, че този човек е бил принуден да постъпва така по необходимост като покойния ми съпруг, като експерта и мене…

— Мъртвецът ще отговаря пред Бога — отвърна Мичкин. — Вие пред съвестта си, а този човек пред нас.

— Какъв Бог, другарю командир? — иронично попита някой.

— Трай!… — смълча го Мичкин. — Такава е думата.

— Той не е убил никого!… — извика Ирина.

— Но заповядва и плаща на убийците — отговори Мичкин. — Неговото престъпление е най-грозното… И ние осъдихме него, за да простим на по-малко виновните.

Ирина съзна, че фон Гайер слушаше разговора и разбираше достатъчно български, за да вникне в съдържанието му. Но той не измени с нищо дръзката поза на човек, който пушеше с удоволствие, след като бе държал три часа кормилото на колата в ръцете си. А на Ирина дойде на ум, че сега той не можеше да бъде друг и че мъжеството бе единственото, което му оставаше в тоя час на разруха и гибел. Тя искаше да извика отчаяно: „Този човек дойде в Солун заради мене!…“ Но не направи това, защото съзна, че аргументът й щеше да бъде смешен и че имаше много виновни, ала най-виновен от всички си оставаше пак фон Гайер.

Търпението на Мичкин почна да се изчерпва.

— Отведете тази жена настрана — заповяда той.

Но не беше лесно да изтласкаш една жена, особено когато носеше траур и трупът на мъжа й лежеше в колата до шосето, увит като пакет с одеяло. Думите на Мичкин като че попаднаха в безлюдно пространство и никой не се зае да изпълни заповедта му.

— Какво гледате?… — изруга той сърдито. — Басма ли ще им цепим?

Двама от мъжете, които стоеха най-близко до Ирина, я уловиха за лактите и поведоха към шосето, а Костов тръгна след тях. Експертът се бе сгърчил под пристъпа на гръдната жаба, предизвикан от вълнението.

— Костов!… — извика тя. — Легнете на тревата и сложете в устата си хапче.

— Какво го караш?… Да се трови ли? — попита един от мъжете.

— Не — отговори тя бързо. — Карам го да вземе лекарство.

После направи усилие да се освободи, като съзна, че това щеше да отложи смъртта на фон Гайер с още няколко минути. Но тогава я обзе чувство на виновност. Тя принадлежеше също към света на германеца. И също като Борис се интересуваше алчно от размера на контингентите, които Немският папиросен концерн възлагаше на „Никотиана“. И също като фон Гайер следеше с тревога дали Червената армия нямаше да изпревари английската на Балканите. И също като двамата питаше министрите как отива борбата с партизаните, а когато й казваха, че срещу нелегалните се вземаха драконови мерки, изпитваше смътно и жестоко доволство. Като съзна всичко това, тя усети слабост и престана да се съпротивява. Мъжете я пуснаха веднага.

В това време от другата страна на могилата се чуха глухи, тичащи по тревата стъпки. Върху склона изникна Варвара. Косата й беше разчорлена, а лицето разкривено от израз на ужас и мъка, който привлече вниманието на всички. Тя се наведе изведнъж, сякаш смазана под тежестта на новината, която носеше, и простена хрипливо:

— Командирът е тежко ранен… падна… убиха го…

Настъпи безмълвна тревога, в която партизаните сякаш забравиха заловените и се струпаха около Варвара. Фон Гайер съобрази равнодушно, че ако не беше куц, имаше шанс да изтича бързо в колата и да побегне с нея. Но инстинктът му към живот бе вече угаснал, а в душата му плуваше само мъгла от тъмни, варварски времена. Ирина използва залисията между партизаните и се приближи до него.

— Бандити!… — произнесе той небрежно.

А тя каза:

— Не, това не, са бандити!… Това са хора, които ще разрушат до основи нашия свят… защото живяхме безумно.

После улови ръката му и добави тихо:

— Прости ми!… Това нямаше да се случи, ако не беше дошел в Солун с мене…

А той отговори с мрачната твърдост на човек, който бе приел вече смъртта си.

— Не съжалявам за нищо.

В това време Варвара седна на земята и почна да хълца тихо.